Община Сливен

Аспарух Панов: Съветът на Европа навърши 70 години в бурни времена

Робер Шуман
20.05.2019 / 09:28

Когато чуем да се споменава „Денят на Европа“, веднага първо се сещаме за ЕС и за поредната годишнина от историческата дата 9 май 1950 г., придобила известност като „Денят на Робер Шуман“. Той е наречен на тогавашния френски външен министър, който в специална декларация представя плана си за обединението на френската и германската стоманодобивна промишленост, процес, който да се контролира от една съвместна организация.

Малко по-късно от тази идея се ражда Европейската икономическа общност (ЕИО), основана от Франция, Западна Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург и в която се разработват основните структурни елементи на днешния ЕС. През 1985 г. ръководителите на страните членки от Европейския съюз, на свое заседание в Милано, решават „9 май“ да бъде честван като „Ден на Европа“.

Тази дата става символ на Обединена Европа наред със синьото знаме със златни звезди и Одата на радостта от Деветата симфония на Бетовен по текст на Фридрих Шилер. Всичко това е прекрасно, само че много често забравяме, че първите крачки към реалното обединение на Европа са направени една година преди „Декларацията на Робер Шуман“, по-точно на 5 май 1949 г., когато се създава Съветът на Европа, най-старата следвоенна европейска организация.

Тя е създадена в Лондон, в Двореца Сейнт Джеймс от 10 държави: Кралство Белгия, Кралство Дания, Република Франция, Република Ирландия, Република Италия, Велико Херцогство Люксембург, Кралство Нидерландия, Кралство Норвегия, Кралство Швеция и Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия.

След разпада на Източния „Съветски“ блок в началото на 90-те години на XX век, към организацията се присъединяват и държавите от Централна и Източна Европа. Днес Съветът на Европа е напълно самостоятелна организация със седалище в Страсбург, която обединява 47 страни членки с над 800 милионно население от целия Европейски континент, сред които са страните от ЕС, Турция, Русия, Швейцария, Армения и Азербайджан. Липсват само Беларус, Казахстан и Ватикана.

За разлика от ЕС, Съветът на Европа няма правомощия да създава закони, но двете организации споделят общ флаг и химн. Неговата мисия е да защитава правата на човека, демокрацията и правовата държава чрез международни конвенции, контролни мисии или препоръки към неговите страни членки. „Основният успех на Съвета на Европа е, че превърна Европа в зона без смъртно наказание“, където освен това са забранени изтезанията и принудителният труд, подчертава в интервютата си неговият Генерален секретар, норвежецът Турбьорн Ягланд.

По-известна от самия Съвет е неговата юридическа дясна ръка, Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ), който днес отбелязва 60-та си годишнина. Той не само прилага Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, но и представлява апелативна инстанция, към която може да се обърне всеки, смятащ че основните му права са потъпкани в някоя страна членка. Огромно значение за дейността на Съвета на Европа има и Съветът на европейската фармакопея, който разработва стандартите за фармацевтичните продукти в Европа.

Да не пропускаме и огромната ключова роля на Европейската комисия за демокрация чрез право, т.нар. Венецианска комисия, консултативен орган по конституционно право на Съвета на Европа, създаден през 1990 г. Макар и твърде недостатъчни, положителните промени в българската правораздавателна система, се дължат до голяма степен и на нейните препоръки през годините на прехода.

За огромно съжаление, от няколко години Съветът на Европа е в дълбока криза в отношенията си с Русия. Криза, която може да стане необратима през юни при избирането на нов Генерален секретар, наследник на Турбьорн Ягланд. Но за какво точно става дума? В отговор на анексирането на Крим от Москва през 2014 г., правото на глас на руските парламентаристи беше замразено от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ).

Русия отвърна, като не изпрати делегация за ПАСЕ, но най-вече като замрази от 2017 година вноската си от 33 милиона евро в годишния бюджет на Съвета, принуждавайки го да ограничи дейностите си и да обмисли съкращаване на персонал. Юни се очертава от ключово значение за намиране на изход от кризата, тъй като Москва заплашва чисто и просто да напусне организацията, ако не бъдат възстановени правата на руските парламентаристи и ако те не могат да участват в избора на нов Генерален секретар.

В такъв случай руснаците ще бъдат лишени от правото да се обръщат към ЕСПЧ и ще настъпи нова линия на разделение в Европа, предупреждава Турбьорн Ягланд. Сценарият за „Рукзит“ става все по-вероятен, но генералният секретар се стреми да остане оптимист, изтъквайки много добрите според него дискусии, които се водят в момента, даващи надежда за изход от кризата.

На 5 май т.г. се навършиха 70 години от създаването на Съвета на Европа. Този изключително важен юбилей за следвоенна Европа остана едва ли не напълно пренебрегнат от държавните ни институции, политическите партии и водещите медии. Добре че все пак, на 9 май, годишнината бе спомената мимоходом в парламента, в декларацията за Деня на Европа, представена от Джема Грозданова, председател на комисията по външна политика и ръководител на българската делегация в ПАСЕ.

Може би, от една страна, публичното мълчание се дължеше до голяма степен на огромния интерес към посещението на Папа Франциск в България, събитие, което направо „задръсти“ медийното пространство. Но от друга страна, всички прекрасно знаем, че не за първи път ставаме свидетели как изключително важни и позитивни за България международни събития и дати се отразяват най-вече формално и на практика не предизвикват никакъв сериозен дискусионен интерес в медиите и социалните мрежи на гражданското общество. А някои от тях дори липсват в политическия ни календар.

Поради струпването на няколко исторически дати, първите дни от месец май в „Стара Европа“ са традиционно известни като „европейската седмица“. През това време обикновено се провеждат много различни събития и чествания, като по този начин се популяризират разнопосочните идеи за европейска интеграция и се обръща специално внимание на прозрачността и спецификата на европейските институции под мотото „Обединени в многообразието“.

В същото време, в „Нова Европа“ нещата изглеждат по съвсем различен начин. Особено в България. Кой би обърнал специално внимание на 70-годишнината от Съвета на Европа, когато вече сме във вихъра на предизборната кампания за евроизборите и когато няма нищо по-важно от политическото дърдорене на двамата генерали (премиер и президент) и от „надцакването“ на техните преториански партийни гвардии, в типичния за политическата ни псевдокултура циничен и перверзен стил.

Да не говорим, че войните на задкулисието, проблемите в прокуратурата и съдебната система, бюджетните заигравки и свързаните с тях протести, както и проблемите с корупцията, се преекспонират ежедневно за щяло и не щяло, и то често напълно манипулативно в зависимост от интересите на различни партии, икономически кръгове и медии.

Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, но се оказва, че много хора, най-вече младите, дори и студентите, както и голяма част от активните членове на младежки партийни организации нито познават дейността на Съвета на Европа, който работи за европейската интеграция в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество, нито се интересуват от т.нар. „Голяма Европа“ с 47 страни членки, за разлика от Европейския Съюз с 28 страни членки, по-точно 27 след толкова нашумелия Брекзит.

И всичко това се случва точно в най-критичния период за единството на Европа през последните години. Период, в който европейските ценности са поставени под съмнение от нарастващите проблеми, свързани с нерешимите въпроси, свързани с борбата срещу тероризма, с притока на бежанци и с търсенето на нови отговори на фундаменталната дилема, кое е по-важно за обединена Европа – свободата или сигурността, а може би нито едно от двете.

Стига се дори до там, че дори много от българските журналисти изобщо не знаят, че Съветът на Европа не е институция на Европейския съюз, че Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три различни структури. Да, наистина Съветът на Европа няма оперативни програми за европейско финансиране, няма еврозона и Шенгенско пространство и не извършва законодателна дейност, но създава и разработва редица харти, стандарти и конвенции с ключово политическо значение, които сериозно подпомагат сътрудничеството между европейските държави.

Поради криворазбрани партийни интереси и лоша образователна политика, но най-вече поради сериозни дефицити в европейската ни политическа култура, голяма част от днешното младо поколение, родено около 1989 г. няма нито необходимата информация, нито може да оцени огромното значение на приемането ни в Съвета на Европа за коренната промяна във външната ни политика и за излизането ни от дълбоката международна изолация, в която се намирахме по време на комунистическия режим.

Ние бяхме приети на 7 май 1992 г. като 27 пълноправен член, непосредствено след Унгария, Чехословакия и Полша. Като се има предвид, че впоследствие Чехословакия се раздели на две държави, които трябваше отново да кандидатстват за членство, България бе третата по ред бивша комунистическа държава, приета в тази толкова авторитетна международна организация.

Първите нови страни членки след нас – Словения, Литва и Естония бяха приети чак една година по-късно, а Латвия и Румъния – повече от две години по-късно. Да не говорим за страни като Хърватска, Сърбия, Македония или пък Русия и страните от Южен Кавказ. Като погледнем, че днес страните-членки са вече 47, можем спокойно да кажем, че ако за ЕС успяхме да хванем последния влак, то за Съвета на Европа успяхме да се качим още в първия…

Погледнато от дистанцията на времето, приемането ни в Съвета на Европа бе първият ни сериозен външнополитически успех след 1989 г. Като се има предвид, че критериите за членство бяха свързани с провеждането на свободни многопартийни избори, с гарантирането на общочовешките, гражданските и малцинствените права и с осигуряването на свободата и независимостта на медиите, няма съмнение, че заслугата бе на Съюза на демократичните сили (СДС). Ако СДС не бе спечелил парламентарните избори през 1991 г. и президентските през 1992 г., и не бе поставил началото на едно принципно ново демократично законодателство и една модерна европейска политика, нещата можеха да се развият по съвсем различен начин…

Тъй като имах високата чест да бъда първият ръководител на българската делегация в (ПАСЕ), сигурно ще бъда пристрастен в оценките си, но според мен най-голямо политическо значение от всички структури на Съвета на Европа има точно Парламентарната асамблея. В нея дискусиите и обмяната на мнения са напълно свободни и не страдат от условностите на дипломацията. Правомощията на ПАСЕ да разследва, препоръчва и консултира имат значителна тежест в контекста на европейската политика. Европейският парламент и Европейският съюз като цяло, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и други международни институции често се позовават на данните, резолюциите и препоръките на ПАСЕ, особено в областта на човешките права, на правното и културно сътрудничество.

Блестящ пример в този дух е изключително популярната Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими. Тя бе приета на 25 януари 2006 г., като по този начин ПАСЕ става първата международна организация, осъдила ясно и категорично престъпления на тоталитарните комунистически режими. Малко известен факт е, че идеята за международното осъждане на комунизма е българска.

Тя се ражда през 2003 г. на остров Персин (най-големият лагер за политически затворници край Белене при комунизма), където репресираните провеждат традиционно поклонение за жертвите на комунистическия режим. Тогава депутатът от СДС и член на ПАСЕ Лъчезар Тошев се ангажира да постави в асамблеята въпроса за международното осъждане на престъпленията на комунизма и става инициатор и участник в приемането на резолюцията. През 2009 г. резолюцията е подкрепена и с резолюции на Европейския парламент и Парламентарната асамблея на ОССЕ, както и с решение на 41-то Народно събрание.

Едни от най-важните теми, по които работехме през 1992 – 1994 г., бяха положението на Балканите и войната в бивша Югославия, проблемите на ембаргото срещу Сърбия и Черна гора, усъвършенстването на механизма на контрол върху спазването на конвенцията за човешките права, сигурността на атомните електроцентрали в бившите комунистически страни, необходимите промени в статута на Съвета на Европа, както и приемането на нови страни членки на организацията.

Голямо постижение за нас бе признаването на Македония от Съвета на Европа чрез даването ѝ на статут на специален гост. Не без гордост искам да обърна внимание на високата оценка за българската балканска политика през тези първи години на прехода. Политика, която в повечето случаи бе далеч по-европейска от тази на нашите съседи.

И това съвсем не бе случайно. Само няколко години след приемането ни в Съвета на Европа, ние вече бяхме политически конкурентноспособни на нашите колеги от старите страни членки. Макар и нова политическа сила, СДС бе разбрал простата истина, че мажоритарният елемент в политиката не се определя от избирателната система, а от качествата на личностите в политическите партии. В Съвета на Европа бяха изпратени не „заслужили“ партийни активисти, а нестандартни, качествени, компетентни и изявени личности, споделящи европейските ценности.

Такива личности бяха моите колеги от СДС, членове на българската делегация в ПАСЕ – Васил Гоцев (1929 – 2018) и Лъчезар Тошев. С ентусиазма си, с който защитаваха каузата на българската демокрация, с авторитетното си професионално участие в специализираните комисии, с пристрастието си към новата ни европейска политика и с безупречната си езикова подготовка те представяха успешно не само новото политическо лице на България, но и превъзходството си над „професионалистите“ от съветските дипломатически школи.

Дългогодишната кариера на Васил Гоцев премина през 3 народни събрания – 36-то, 37-то и 38-то, а на Лъчезар Тошев през 6 – от 36-то до 41-то. От 1997 до 1999 г. Васил Гоцев бе министър на правосъдието и правната интеграция в правителството на Иван Костов, а от 2001 до 2011 г. бе съдия в Конституционния съд от квотата на Народното събрание.

От 1992 до 2005 г. Лъчезар Тошев бе член на ПАСЕ, като от 1998 до 2000 г. бе неин вицепрезидент, от 1997 до 2001 г. – ръководител на българската делегация. През 2006 г. е награден с медал „За заслуги“ на ПАСЕ и получава статут на почетно асоцииран член на Асамблеята. През 2013 г. е награден с рицарския кръст на унгарския орден „За заслуги“ от Президента Янош Адер.

Неслучайно той бе едва ли не единственият, който отбеляза 70-годишнината на Съвета на Европа на самата дата в личния си блог: „Съветът на Европа на 70 години“; ОРГАНИЗАЦИЯТА, КОЯТО ПРОМЕНИ ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТ

Тук е мястото да изразя и огромното си уважение към Светлозар Раев (1927 – 2008 г.), най-светлата българска личност, свързана със Съвета на Европа. През 1992 г. той става първият български посланик към Съвета на Европа, на който пост остава до 1998 г., като играе важна роля при първото българско председателство на Комитета на Министрите на Съвета на Европа през 1994 г. От 1999 г. до 2001 г. е посланик на България при Светия Престол в Рим и при Малтийския орден.

Убеден демократ, преминал през концлагерите Куциян и Бобов дол и дългогодишна политическа емиграция, творческа личност с огромна ерудиция и култура, Светлозар Раев остава в историята на европейската политическа мисъл със своята инициатива от 1992 г. „Права и отговорности“, за чието успешно реализиране работи в продължение на много години.

Не би трябвало да забравяме, разбира се и Иван Станчов, внук на известния дипломат и политик Димитър Станчов. От 1991 до 1994 г. е посланик на България в Лондон и първи български посланик в Република Ирландия. През 1994 – 1995 г. е външен министър в служебното правителство на Ренета Инджова и в това си качество председателства Комитета на министрите на Съвета на Европа по време на първото българско ротационно председателство. На 1 април тази година той навърши 90 години.

Никога не съм си представял, че днес, когато вече сме членове на Европейския съюз и НАТО, ще изпитвам такава носталгия към политиката и личностите от първите години на прехода. Но тъй като през последните години ставаме свидетели на безметежно патриотарство и националпопулизъм, излъчван от самозабравили се политикани, нагли олигарси и разюздани русофили, се чувствам принуден да апелирам да изоставим балканския си посткомунистически провинциализъм и да защитим по достойнство извоюваната с толкова усилия европейска и евроатлантическа ориентация и принадлежност към свободния свят.

Сигурно позицията ми на „дисидентстващ пенсионер“, връстник на Съвета на Европа, че има реална надежда да се преборим със системните дефицити в политическата култура и институционалния капацитет на българската демокрация, изглежда твърде наивна и идеалистична. Но все пак много бих желал тази статия да помогне за една по-широка и по-европейска политическа оценка и медийно отразяване на огромното значение на Съвета на Европа.

Обичам Европа! Обичам и България, но България в Европа. Европейската ни интеграция е не просто най-големият успех на българския преход от жестока комунистическа диктатура към ценностите на европейската демокрация. Това е стратегическо постижение на българската държава, което тепърва ще определя живота на много поколения напред. Въпреки негативизма, излъчван от българските медии и насажданата теза за „провала“ на българския преход, резултатът от членството ни в Съвета на Европа и ЕС може да се почувства от всички непредубедени и предприемчиви хора в България.

Обичам Европа! Защото само Европа може да ни стимулира да се придвижим от материалистичните ценности на оцеляването (постигане на икономическа и физическа сигурност) към постматериалистичните ценности на знанието и духовната реализация. Всичко това е дълъг процес, който протича с различна скорост в отделните страни в зависимост, както от водената публична политика, така и от изходната разлика в културите. Не можеш да обичаш Европа, ако не си разбрал, че свободата и отговорността вървят заедно, че демокрацията не е просто само институционална структура, тя е политическа култура.

Още снимки от новината

В ПАСЕ. От ляво надясно: Юнал Лютфи, Лъчезар Тошев, Аспарух Панов. Личен архив.

 

 
 

Copyright © 2008-2019 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев