Община Сливен

Истината за атентата в „Света Неделя“ – дело на БКП и Коминтерна. Как партията на Благоев стига дотам?

.........................................................
17.04.2019 / 09:50

На 16 април 1925 г., Велики четвъртък, взрив превръща в руини черквата „Света Неделя” и оставя под отломките на падналия купол мъртви 156 жени, деца и мъже, а други около 500 са осакатени жестоко, като някои умират по-късно от раните си. От взрива земята в широк периметър се разтърсва като от силно земетресение, а отломки от камъни, тухли и мазилка хвърчат по площада. Писъци и стенания се носят над стелещия се дим и се издигат към небето, сякаш са молитва към Бога. Паниката на множеството отвън е огромна. За нормалното съзнание на българите в началото на ХХ век е било почти немислимо да бъде взривен християнски храм. Да, главорезите на Ленин, Троцки, Свердлов, Зиновиев, Сталин разстрелват и избесват десетки хиляди свещенослужители и разрушават стотици църкви и манастири след като завземат властта, но в останалия цивилизован свят подобно варварство не се е случвало от времето на Великата френска революция.

Платените слуги на Сталин, както и успелите да емигрират след юни 1923 г. леви земеделци, независимо от предизвестеното поражение на насилнически действия в този период, не се отказват от намеренията си да завземат властта. Коминтернът изпраща в България Петър Абаджиев, политически офицер от Червената армия, който организира и ръководи терористичната дейност на тукашните болшевици. Започва системното избиване на политици и държавни служители. На 15 март 1925 г. се взема решение за голям атентат, чрез който да бъде ликвидирано цялото държавно ръководство. Задачата била „да не остане нито един жив”! Още от края на 1923 г., след неуспеха на септемврийския метеж, организиран също от Коминтерна, разбойническо-комунистическите банди вилнеят из България, подготвят и осъществяват няколко неуспешни атентата срещу младия цар Борис III и съсредоточават своята „революционна ярост” срещу видни български интелектуалци.

Атентатът е замислен от ЦК на БКП и организиран от Военната комисия на партията начело с нейния ръководител Коста Янков. В организацията участват още Иван Минков, Марко Фридман, Димитър Грънчаров, Николай Петрини. Преки извършители са Петър Абаджиев и клисарят на черквата Петър Задгорски. Целта на престъпниците е да ликвидират с един замах цялото правителство и голяма част от генералитета, като първа стъпка към превземането на властта в създадения по този начин властови вакуум. Това е част от болшевишката стратегия за пълзяща революция, чието начало е предвидено да бъде в България и да обхване после целия Балкански полуостров и Европа, така че СССР да превзема все нови и нови територии, до пълната победа в световен мащаб на пролетарската диктатура и разрушаването на „стария свят”. Това е целенасочено действие срещу държавата, акт за унищожаване на България. На такава агресия са способни само лишени от съвест, жадни за власт и безумно жестоки хора. За тях е нещо в реда на нещата да убият невинни жени, деца, възрастни. За тях човешкият живот няма никаква цена и те спокойно посягат да го изтрият от лицето на земята в името на една налудничава утопия, каквато е комунистическата за създаването на „новия” човек. Комунистите искат да унищожат човешката субстанция, моралните устои.

През 1995 г., в навечерието на 70-годишнината от най-кървавия атентат в света през ХХ век, надминат едва на 11 септември 2001 г. с взривяването на двете кули-близнаци в Ню Йорк, разпитвах нашата забележителна германистка Жана Николова-Гълъбова, съвременница на събитията, за личните си преживявания и спомени от това време. Тя и сестра ѝ тръгнали сутринта за опелото на убития от комунистите-терористи генерал от запаса Коста Георгиев в 10 ч., но при „Ал. Невски” били спрени от военен патрул, който ги уведомил, че то е отложено за следобед в 3 часа. Върнали се, а следобед тя отишла на гости. Към 3 и половина часа страхотен взрив разтърсил всичко. След малко дошъл бащата на нейната приятелка и казал, че има атентат. „Подробностите – продължи Жана Гълъбова – знам от моя мъж, професор Константин Гълъбов. Той бил в сладкарница „Цар Освободител”. Когато се задало шествието, всички излезли да отдадат почит на покойника. След катафалката вървял целият генералитет. Сред тях и ген. Грънчаров, който бил шеф на моя мъж през войната. Той го извикал да говорят нещо. Когато завили към „Ал. Невски” мъжът ми се сетил, че носи коректури и се отбил в печатница „Художник” на ул. „Денкоглу”. Разбрали се да се намерят в черквата. Когато мъжът ми отишъл там, имало вече огромна тълпа и конна стража не пропускала никого в претъпканата черква. Обяснил кой е и че има среща с ген. Грънчаров. В момента, в който стъпил на паважа отвъд кордона, бомбата избухнала. Било нещо ужасно! Към 3 ч. през нощта го събудили военни, придружаващи съпругата на генерала. Казали му, че хората са ги видели заедно. Трупът обаче на генерала не бил открит в черквата. Среднощ отишли заедно и най-после го намират смазан под една колона, неузнаваем. Идентифицирали го по брадата и документите. Моят мъж бил потресен. Ако не се бил отбил да остави коректурите, щяла да го стигне същата участ. Същата нощ започнаха блокадите. Българският народ изпадна в положението на Каин и Авел.”

Спекулациите, че Царят знаел за готвения атентат, а това вече пораждало основателни съмнения в съпричастност, са груба комунистическа фалшификация.

„Доказателство” за това обвинение е фактът, че той закъснява за опелото и е на път към черквата, когато избухва складираният под купола ѝ взривен материал, доставен, впрочем, от левия земеделец и авиатор Асен Йорданов Агов. Какво се случва обаче два дни по-рано?

Прелюдията в изпълнението на сатанинския план е атентатът на 14 април в прохода Арабаконак срещу цар Борис III. Нападателите са анархо-комунистите Васил Икономов, Васил Попов-Доктора, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов от Копривщенската разбойническа банда. Те стрелят най-напред срещу мястото на шофьора, вероятно надявайки се, че както обикновено царят сам управлява автомобила си. Той обаче е на втората седалка. Разбойниците хвърлят три бомби, от които избухнали две. Колата се преобърнала. В престрелката загиват ентомологът проф. Делчо Илчев и главният ловджия Петър Котев, а царят успява да се прикрие в канавката и докато го обстрелват, да притича покрай скалите назад към пъплещия след тях автобус. Неуспехът на акцията не спира изпълнението на плана. Същата вечер е убит ген. Константин Георгиев, депутат и председател на Демократическия сговор в София. Атанас Тодовичин и Живко Динов го застрелват близо до дома му, в градинката около черквата „Свети Седмочисленици”. Погребенията и на трите жертви от атентатите на 14 април са два дни по-късно. Тази е причината Царят да закъснява за опелото на ген. Георгиев.

Жертвите са наистина от политическия и интелектуален елит на държавата, но макар ранени, министрите остават живи и още вечерта е обявено военно положение. Започват обиски и арести. Не всички замесени успяват да избягат, макар преди това от СССР в България нелегално да са пристигнали национални предатели на кадрова служба в съветското военно разузнаване като Иван Винаров със задача да ги изведат от страната.

Как се ражда сатанинският план?

Какъв път извървяват тесните социалисти на Димитър Благоев, за да стигнат и като човешки същества, и като партия до дъното на мерзостта?

През 1923 г. Коминтернът порицава българските си послушници заради позата на потриващи доволно ръце наблюдатели на сблъсъка между БЗНС и опозиционните десни партии, довел до преврата на 9 юни. На оправданията на ЦК на БКП, че въпреки въоръжената съпротива на места от страна на земеделци, в България няма гражданска война и намесата на комунистите не е необходима, вбесеният секретар на коминтерна Карл Радек ги обвинява в сервилна инертност и безгръбначна капитулация. Съратникът на Ленин, когото болшевичката А. И. Балабанова определя в книгата си „Моя жизнь – борьба” като „необикновена смес от безнравственост, цинизъм и стихийна оценка на книги, на музика, на хора” и за когото добавя, че както някои хора са далтонисти и не различават цветовете, точно така „за Радек не съществуваха морални ценности”, не пести ругатните си към подчинените му български родоотстъпници.

За да ги вкара в правия път, с поръчение от съветските си началници в България нелегално пристига генералният секретар на ИК на коминтерна другарят Васил Коларов. Заради нередовни документи е задържан за известно време, но наскоро след това е освободен. Задачата му е „да помогне на БКП за изправяне на погрешното становище по този преврат”, както се обяснява в една комунистическа публикация. Тукашните започнали да се болшевизират тесняци няма къде да мърдат, тъй като създаденият през 1919 г. по внушение на Ленин Трети интернационал е с предназначение да финансира комунистическите партии в цял свят, включително и филиала на КПСС в България. А щом парите и добре осигуреният живот на партийната върхушка идват от Москва, то тя трябва да изпълнява и заповедите, спускани от този терористичен център. За Коминтерна националните компартии са само подразделения, местни структури, които са задължени да следват директивите и да се подчиняват на дисциплината, наложена от щаба.

Между 5 и 7 август 1923 г. Коларов свиква съвещание на ЦК, на което е решено да бъде вдигнато антиправителствено въстание. За целта е създаден военнотехнически комитет начело с Коста Янков. Другият „професионален революционер” Георги Михайлович Димитров се заема с идеологическата обработка чрез няколко бойки статии, призоваващи към единен фронт на земеделци, социалдемократи и радикали. По акъла на комунистите обаче се повежда малка група леви земеделци начело с Петко Д. Петков, Николай Петрини, Никола Агънски и някои други, повечето от които влезли в БЗНС по поръчение на БКП. Впрочем, същата изпитана тактика комунистите ще приложат и след деветосептемврийската окупация на България от съветската армия, когато отново „по поръчение на БКП” в редиците на БЗНС са внедрени не само членове на комунистическата партия, но и завърнали се у нас активни дейци на КПСС, какъвто е Стоян Тончев. След поражението на метежа Георги Димитров и Васил Коларов бягат, както всички знаят, в Югославия.

Нито за миг след това комунистите-предатели не са се отказвали от тероризма, от пътя на въоръжената съпротива срещу държавата, срещу интересите на България. Анархо-комунистически банди вилнеят през цялата 1924 г. в страната като грабят и убиват хора от всички слоеве, нападат държавни структури, разчистват лични сметки. Трудно е да се изброят подготвените и осъществени от комунистите атентати през този период, докато се стигне и до най-чудовищния, най-отвратителния атентат на Велики четвъртък 1925 година.

 

(Със съкращения от „Фактор“)

 
 

Copyright © 2008-2019 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев