Община Сливен

Веселина Седларска: Ще ни спасят ли оградите?

------------------------------------
13.07.2018 / 13:18

Ако за спасяването на 12 деца са нужни усилия в глобален мащаб, какви усилия ще са нужни за спасяването на всички хора по света? Това, което се случи в една пещера в Тайланд, но отекна във всеки дом по целия свят, беше не само голямо изпитание, а и натоварено със символи събитие. Деца – символ на бъдещето. Дванайсет на брой – да оставим настрана библейския символ, календарния също. Един треньор – овладяващ непоносимото, благодарение на това, че е бил будистки монах. В пещера – там, откъдето човечеството е тръгнало. Причината – природно явление, което не може да бъде победено, както глупаво се изразяваме, то може само да ни допусне да спасим живота и то като във всяка своя секунда и крачка се съобразяваме с него, с природата. Експертиза – човешки опит от цял свят, събиран теоретично и на практика в други подобни ситуации. Финансови ресурси – те не са приоритетът на грижите в подобни ситуации, затова идват с готовност от различни източници, от обществени институции до личните финанси на Илън Мъск. Воля – човешка, несломима. Цел – обща, световна. Резултатът от всичко това – спасение.

 

В същото време човекът, който само допреди няколко часа беше външен министър на Великобритания споменава думата колония, но не в смисъла, в който тя винаги е звучала, когато колония и Великобритания са в едно изречение. Англия можела да се превърне в колония – казва Борис Джонсън, – точно така: Англия можела да се превърне в колония на Европейския съюз. Борис Джонсън е последният човек, който ще го каже, но ние знаем защо се стигна дотук – защото Англия прави нещо, което не знае защо изобщо прави и точно как да го направи. Същото може да се каже за много други страни, ако не за всички. Пак в същото това време Турция си избира всевластник, който като в евтина приказка си назначава зетя за министър, но никой не може, даже и не помисля, да се противопоставя. Америка си повтаря мантрата, че оттук нататък вече ще мисли предимно за себе си („America first!“) и си излиза от споразумението за Иран с невиждана в подобни случаи лекота.

 

Старата картина на света вече не ни върши работа. Разпадна се. Тя може и да не беше идеално сглобена, но все пак беше достатъчно ясна – живеехме в свят, в който икономиката се глобализира, а отношенията се либерализират. Рамката на тази картина обаче се поразкриви, пропука се и ето че се и тук-там счупва, а от пролуките изпадат отделни парчета от пъзела. Ние ги наблюдаваме изненадани, не ги проумяваме и се задоволяваме само да ги назоваваме: брекзит, Тръмп, стената, Ердоган, оградата, Меркел, Вишеградска четворка, Кореите…

 

Вътре в картината ли бяха досега тези части, те ли бяха умело скрити или ние бяхме небрежни наблюдатели? Не се проявяваха или не искахме да ги видим? Защо рамката не издържа и как сега да си сковем нова, по-издръжлива, по-съответна на частиците, от които е съставен животът? Това са въпросите, на които светът се налага да търси и намира отговори.

 

Със сигурност стените и оградите не са част от правилния отговор. Посочете ми една стена, която не може да бъде прескочена, назовете ми една ограда, която е опазила нещо, което някой е решил да ограби, и ще призная, че греша. Виждала съм прословутата ограда между САЩ и Мексико в най-образцовия й участък между Сан Диего и Тихуана. Не може да има по-висока, двойна, осветена, охранявана по въздух, земя и вода ограда от тази. Уверявам ви – прескачат я. Дори има случай, в който по предварителна уговорка няколко хиляди души я прескачат едновременно, видях документалния филм, в който неколцина бяха хванати, останалите успешно избягаха навътре в САЩ. За една друга възможно най-стабилна стена, онази в Берлин, думата не е прескачат, а пролазват – по тунели под земята. Няма невъзможна за преминаване стена или ограда, няма.

 

Защо тогава толкова много хора се вкопчиха в идеята да се строят стени, защо лидери печелят избори с идеята всеки да си стои там, откъдето е? Защо изведнъж великата битка се оказа не срещу бедността, неграмотността или други световни опасности, а между национализма и глобализма? Ето го отговора: Защото това, което е сега светът, не ни харесва и най-лесната човешка представа е, че след като преди не е било така, значи трябва да се върнем там, назад – в преди-то, да възстановим порядките в оня вид, в който не са били опасни, да се завърнем като блудни синове в добрия стар дом на миналото, в което хората не можеха да щъкат където си искат по света, работеха в близост до дома си, произвеждаха си чисти зеленчуци, ходеха по улици, на които минувачите бяха със сравнително еднакви антропологии и не се разминаваха с човеци, за които не си сигурен дали под заметнатия чаршаф не са омотани с жици и взрив.

 

„Да направим отново Америка велика!“; да излезем от Европейския съюз, за да бъдем отново великата Британия, каквато сме били преди Европейския съюз; да бъдем като Балканджи Йово; да изчистим Франция; да отидем дотам, докъдето се е простирала османската империя; да върнем блясъка на царска Русия…Да се завърнем, да се завърнем там, в сигурното, в спокойното, в тихото, в чистото, в ясното – това е разбираемо желание. Но то има голям недостатък – не е възможно. Да оставим дали е правилното, да не мислим дали е справедливото – достатъчно му е, че е невъзможно. И тъй като самите му носители и поддръжници чувстват огромната несъвместимост между желано и възможно, те компенсират с агресия. Агресия да го наложат, агресия срещу всеки, който не е съгласен.

 

Защо пък да е невъзможно? – ще скочат и сега. По много причини не е възможно, дори само по една, колкото смешна и дребна да изглежда тя – в онова блажено-спокойно време интернетът не е бил измислен. Ако искаме да го върнем, ще се наложи да „отмислим“ интернета. На практика ще се наложи да върнем с магически ход всичко, което създава съвсем различната картина на света – електрониката, телекомуникациите, климатичните промени, глобализираната икономика и общо взето всичко, от което е съставен животът ни.

 

Всъщност можем да пробваме нещо друго: да си въобразим, че е възможно да се върнем, да се опитаме да го направим, толкова старателно да имитираме, че го правим, та то наистина да се превърне в действителност. Това всъщност ни предлага национализмът. На непоносимата в момента картинка на глобализма, национализмът противопоставя друга картинка – поносима, но невъзможна. Един спукан балон срещу един напомпан фалшив балон – това е всъщност битката на либерализма с национализма. Затова рамката на живота не издържа, чупи се и се разлетяват необясними парчета. Невъзможното вчера го виждаме днес, а за утре изпитваме страх.

 

Как рамката може отново да бъде стабилизирана и в нея да се преподредят старите и намерят място нови парчета от пъзела – това е големият световен въпрос днес. Вече си признахме, че днешната комбинация от глобализирана икономика и либерализирана политика не доведе до успех – тя доведе до разделянето на света на малък богат елит и гневно мизерстващо мнозинство. Затова се налага да се избере друг вариант, друга комбинация – или икономиката да стане национална, или политиката да се глобализира. Това е всъщност голямата битка днес – между идеята да се глобализира политиката и идеята да се национализира икономиката. Битката срещу СЕТА и ТТИП, споровете дали има климатични промени, дрязгите до кръв в българския фейсбук, караниците в кафенетата, репликите на политическите лидери и всичко останало, за което се сетите, е всъщност част от тази битка, независимо дали хората, които участват в нея, съзнават, че са част от две световни армии – армията на хората за отворен срещу армията на хората за затворен свят. Свободата срещу сигурността, застраховката срещу предприемчивостта, рискът срещу гарантираността и т.н.

 

В този момент тероризмът пое ролята на главен световен аргумент и всекидневно накланя везните в полза на затвореността, стените, оградите, национализма. Сега национализмът е във възход, побеждава тук и там, може би ще разширява своята територия, може би дори ще се превърне в преобладаща илюзия. Точно така – илюзия. Защото днес светът може да успокои отделни свои страхове с национализъм, но големите, истинските, световните проблеми не могат да бъдат решени на национално равнище. Най-сериозните проблеми на човечеството са глобални – предстоящите екологични проблеми, надвисналите опасности от електронната престъпност, за която няма граници, биоинженерните проекти, които могат всеки момент да ни изненадат с изпитания от съвсем нов род.

 

Дори и да се върне изцяло в плен на национализма, човечеството ще бъде принудено да разбере, че са нужни усилията на всички държави, ако се случи, да речем, голяма екологична катастрофа.

 

Мисли глобално, действай локално – такава беше нагласата на човечеството няколко десетилетия. Сега национализмът се опитва да ни убеди, че по-добра е следната: Мисли локално, действай локално. Дано не му повярваме, защото само след тежък и страшен урок ще проумеем, че връщането назад е невъзможно, а напред ни чакат глобални проблеми, чието решение е възможно само с глобални усилия. Това си мислех, докато светът с усилия от глобален мащаб правеше всичко възможно да спаси 12 деца. Беше малък урок, в смисъл – обозрим, нагледен. Ще разберем ли, че ситуацията е същата, когато ще се наложи да се спасяват много хора от различни национални държави и това може да стане само с глобални усилия?

 

Източник: "Редута"

 
 

Copyright © 2008-2019 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев