Община Сливен

Георги Вл. ПОПОВ: Сливенският преход. Как се разминах със своя „убиец“

.........................................................
11.12.2017 / 11:24

1994-та: ставаше все по-криминално. Из заведенията можеше да се чуе чеченска и руска реч. Взривиха „Созопол” и „Орлето”. Май всички луднахме…

В началото на септември слязох от тролей пред сливенската ж.п. гара. Щях да пътувам за Поморие, на гости на свои роднини. Чувствах се изтощен от безсъние /имаше магнитни бури/, и от всекидневните ядове и вражди. Някакъв невидим трън сякаш се бе забил в душата ми, тръпнеща като нажилена с коприва и преследвана от тревожно предчувствие за опасност.

И тогава край мен с почти безшумни крачки премина моят убиец. Защо именно моят, не знам – сърцето ми го подсказа. Бе дребен на ръст, скулест, с бяла риза и навярно чужденец. Очите ни се срещнаха само за миг: неговите бяха с форма на лунен сърп, леденосини и безмилостни. Сигурно бе израснал в сумрачния интериор на детски интернат в някое далечно руско градче. Точно такива очи видях веднъж у заловен на „Петолъчката” рекетьор. В ръката си убиецът ми държеше дълъг около 20 см предмет, увит във вестник, пъхнат в найлонова торбичка. Нож или пистолет, помислих си аз.

Луд си! – си казах. Но абсурдните ми помисли не секваха до идването на самия влак. Някакъв вътрешен инстинкт ме подтикваше да го последвам. Килърът ми се премести на източния край на перона и седна на една скамейка – аз се примъкнах близо до него. Той забеляза това и отпраши към близката градинка – аз също. Подир което рязко се обърна и пое с бързи крачки към другия край на перона, където диспечерът вече известяваше: влакът от София пристига.

В купето седяха шестима: две възрастни госпожи /едната с шапчица/, едно младо момиче със своя приятел, плешив господин на средна възраст, друга над петдесетте с розова плетка в ръцете и един 40-годишен мъж със сива риза, вторачил поглед право пред себе си. Другият, неизвестен за мен, бе отишъл във вагон-ресторанта, а светлосиният му сак, бързо стана обект на нервозна дискусия. Най-подозрителен се оказа плешивият господин, който ту излизаше навън, ту влизаше в купето.

- Тоз багаж тука... – потеше се той. – Аз за гара Буново знам и съм чел как е станало всичко. Този багаж е много съмнителен.

- Беше с бръсната глава – рече боязливо възрастната госпожа с шапчицата.

- Ами, сигурно се е запил и сега избива клин – отвърна спокойно жената с плетката.

- Абе клин, клин, ама да не излезе някой... – не довърши плешивият господин, който ставаше все по-нервен.

Всички се разшавахме: кой се понадигна, кой поразкърши плещи, само жената си плетеше и плетеше сякаш в ритъма на влака. И само мъжът със сивата риза продължаваше безразлично и с презрение да наблюдава суматохата.

- Може да ви изглежда смешно – рече с треперещ от вълнение глас плешивият господин, - но тази работа не е чиста. Щом е от бръснатите, всичко е възможно. Вижте какво правят в Германия: убиват, палят туркини, взривяват общежития. Ще взема да ида да го потърся, ако ли не, ще викна дежурния полицай.

Беше като в театър на абсурда. Грабнах си чантата и кипнал от нерви, се изнесох от купето, сподирян от удивените погледи на повечето в него.

Зърнах убиеца си почти с облекчение в едно от купетата на последния вагон и Бог знае защо, влязох вътре. Той рязко се извърна, изпружи се и изтърва найлоновата си торбичка, от която се изхлузи почти размразена от жегата скумрия, изпълнила тутакси купето с лека воня. Видях очите му: не леденостудени, а сякаш напоени с влага, с някаква болка и най-вече разширени от страх.

- Нали е свободно? – попитах.

- Свободно е – изрече едва-едва на чист български език „чуждоземецът”. А сетне почти умолително попита:

- Ти закъде си, бе аратлик?

Двадесетина минути по-късно, пийнал конячец от малкото шишенце, което ми подаде аратликът от Айтос, си тръгнах развеселен и спрях пред старото си купе. Там младокът с бръснатата глава се беше вече завърнал и похъркваше. Двете госпожи си мърмореха нещо, жената си плетеше унесено розовата плетка, плешивият господин си четеше любимия вестник „Земя”. Само онзи със сивата риза се беше вторачил пред себе си и не помръдваше.

Преди гара Бургас всички се разшаваха. Бръснатият младок извади пакет „Марлборо”, но запалката му отказа. „Има ли някой огънче?”, попита. Мъжът със сивата риза се беше вече изправил и приглаждаше гъстите си коси с бавни, твърди, сякаш железни движения. Вече отворил вратата на купето, се поколеба, извади запалка от джоба си и се извърна.

Видях воднистите му очи, безразлични, нехайни, изпълнени сякаш с безбрежна пустота. Щракна запалката изпод носа на младока с цигарата и с едва доловим израз на погнуса изрече: „Пажалуйста!”

 
 

Copyright © 2008-2019 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев