Какво е да си хейтър? Произлиза от английски- hate/ мразя/. Ако трябва да преведем от английски, хейтър е човек, който мрази. Може да го наречем мразач, мразител или нещо подобно. Напоследък хейтърството започна да придобива епидемичен характер.

За повечето хейтъри това е професия, за други – само диагноза. Лошото е когато двете неща са свързани. Тогава хейтърите спокойно могат да се причислят към убийците. Със своите изблици – устни или писмени, те ежеминутно убиват. Убиват добри намерения, мечти, оптимизъм, труд, усилия, вдъхновение, радост, удовлетворение от добре свършена работа, творчество, идеи, талант. Убиват емоционално, понякога и физически. Изсмукват ти енергията, опитват се да те опозорят и стъпчат. С това се хранят и затова са много дейни под маската на правдолюбци и всичкоразбирачи.

Това са хора, които мразят всички и всичко. Мразят и себе си, но никога не го признават. Напротив. Демонстрират превъзходството си над останалите. Как? Ами така – някой нещо хубаво е свършил, нещо полезно за други хора и мразача веднага доволно потрива ръце: „Аха, ей сега ще му кажа аз на този. Какво си мисли той? Че е по-добър от мен ли? Сега ще му спретна една разрушителна критика, ще го оплюя и ще го навра в някоя дупка. Да не си мисли, че може да ме засенчи.”

Омръзна ми по цял ден да слушам как някой доказва месеци наред, че няма сестра, че не е съученик, че не е кум и че не е изял тон суджук. Че не се е возил на „Бентли”, не е казал „костите на…”, а „гостите на…”, не е написал „детска гадина”, а „детска градина”, не е откраднал два лева, а ги е подарил, не е ударил шамар, а е паднал сам и т.н.

Омръзна ми върху всяка добра инициатива да се изливат тонове помия.

Омръзна ми да хабим енергията си, за да опровергаваме брътвежите на някой.

Омръзна ми да слушам, че е по-добре нищо да не правим, защото така мразачите няма да ни забележат и ще си осигурим спокойствие.

Омръзна ми да слушам крясъците на хора, които нищо полезно или добро не са свършили в живота си, не само за другите, а и за себе си дори.

Омръзна ми да гледам как едни хора се трудят и поемат отговорности, а други само стоят със скръстени ръце и критикуват-злобно и гнусно.

Омръзна ми да се съобразяваме с мразителството.

Може би е крайно време да спрем да им обръщаме внимание, да се оправдаваме и да им обясняваме.

Нека хулят, нека плюят.

Сещам се за един, който е научил четиригодишния си син, задължително да заплюва една пирамидка до сградата на общината, защото била символ на нещо си. То детето така и не знае защо, но всеки път, минавайки оттам, чинно се отбива и плюе ли плюе.

Ей така вероятно мразачеството се предава по наследство.

Следващият обект за заплюване щеше да е пак наблизо, но май му се разминаха плюнките.

Може и Стария бряст да влезе в тази група, защото, о, ужас, на табелката му е написано СтарияТ бряст.

Как не се виждат усилията на много хора да направят нещо добро за града, при това, без да харчат нито стотинка от парите на данъкоплатците, а се взираме в запетайките.

Кога станахме толкова дребнави и лоши?

Да хвърляш кал е лесно.

Да направиш от нея замък и да зарадваш едно дете е трудно- първо трябва да можеш да обичаш.

И много моля, ако някой реши да публикува този текст, първо да го даде за редактиране на професор по българска филология, защото, ако липсва някоя запетайка или пълен член, веднага хейтърите ще ме убият с камъни.