Община Сливен

Няма сблъсък, а зее огромна бездна между 20 и 40-годишните

Марин Бодаков
11.10.2011 / 08:00

„Седмица” горещо препоръчва на читателите статията на Марин Бодаков, поместена в съботния брой на в.”Труд” и определя като изключително актуална.

 

Аз съм на 40 години. Студентите, на които преподавам, са на максимум 21-22 години. Логично е да предположа, че споделяме относително едни и същи културни ценности. Когато обаче спомена в час за Вацлав Хавел и Александър Солженицин, не очаквам те да познават тeхния живот, но все пак разчитам да са чували някога за тях. Не, моите студенти никога не са ги чували. Не смея да попитам за Константин Павлов или Радой Ралин.

Все по-често самопонятното за мен е непонятно за поколението, родено след 1989 година. Задължителното като култура, нещо повече, приетото като морален и естетически култ от мен е обезсилено от моята аудитория - то не подлежи на отрицание, а предизвиква изненада или апатия. Апатия, която трябва да подронвам с педагогическо насилие. На 40 години се чувствам като мезозойско чудовище.

Поколението на 20-годишните и поколението на 40-годишните нямат общи културни препратки. А това е предизвикателство към нас, ако приемаме, че паметта е причината за културното обновление. Условията, в които съм възпитаван аз самият, са изисквали да познавам живота преди моята собствена поява на този свят. Преди мен е градена традиция, на която да се противопоставям. И която да обичам. Условията, които са възпитавали 20-годишните днес, обаче не само са разколебали доверието в близкото и недотам минало - те са унищожили усета им за историческа дълбочина. Светът започва с тях - и завършва с тях. И понеже сечението на паметта, сечението на културните ни символи стига санитарния минимум, все повече се убеждавам, че сражението между 20- и 40-годишните е слабо възможно. Здравословният сблъсък, в който и двете поколения да се утвърдят взаимно и с уважение, става невъзможен. Ние нямаме обща памет.

Нарочно огрубявам казуса. И съзнавам, че гледам високомерно. Но зад собственото ми високомерие, което най-вероятно недовижда предимствата на младите, има загриженост за възможността им да бъдат щастливи. Има опит да стопля дистанцията между нас - защото в този свят аз се боря не само за себе, но и за тях.

Нека си дадем сметка, че конфликтът млади/стари вече не съществува във вида, в който го познавахме - и това се дължи на радикалната криза както в родителството, така и в образованието. При това не само в България. Но ако аз, 40-годишният, съм живял едновременно в утопично минало и утопично бъдеще, те, 20-годишните, живеят в утопично настояще, диктувано от призраците на пазара, шоуто и популярността. Какво убива интереса им към нашата история? И какво губим самите ние, ако си спестяваме битката, в която следващото поколение да се утвърди? Кои са техните собствени кумири от съвременността - съвременност, която ми се изплъзва? И мога ли в тях аз да припозная фигури, равни по значимост на моите Хавел и Солженицин? Тези патетични днес въпроси ще изискват спешен и точен отговор утре. Защото разкачането на поколенията разгражда основанията на обществото, унищожава идеята за общо благо, колкото и старомодно да звучи това учебникарско словосъчетание.

Не, размишленията дотук не са израз на собствената ми криза на средната възраст, не са свръхкомпенсации на усещането за увеличаваща се с годините културна импотентност. Надали младите хора са дребният шрифт, който не можем да прочетем. Въпросът е има ли какво толкова да прочетем и какво въобще сме се погрижили да впишем в тях като традиции, образование, култура. (А и кризата на средната възраст вече не е същата - ако преди фокусът беше върху грижата за отиващите си родители, днес той постепенно се измества към отказващите да пораснат деца. И в същото време деца, които сме докарали дотам да не искат да споделят нашата памет.)

Засега не личи тези момчета и момичета да страдат. Да имат усет за йерархия. Те лесно пламват и лесно угасват. Днес още не осъзнават културните си дефицити. Безпаметността обаче - особено в бедно като нашето общество - неизбежно предизвиква отчаяние. Отчаяние, че не можеш да следваш препоръчвания от медиите лайфстайл, че не можеш да пазаруваш това, което лесно да ти принади самоличност.

Отчаяние, че трябва да се трудиш

Безпаметността рано или късно произвежда враг, с който да обясниш безкрайното си детство. Но в нашия случай враг от ден до пладне - днес са ромите, утре хомосексуалните, вдругиден любителите на плюшени мечета... И друго, безпаметността лесно намира своя герб. Защото, ако миналото не се ограничава само в твоето минало, вече ще знаеш, че винаги е било така - и винаги е нужна битка, за да останеш още на страната на добрите...

Защото 20-годишните виждат нелицеприятните обществени факти,но не могат да направят историческите връзки между тях. И не виждат примера на Валенса, Хавел, Солженицин като възможност - не за друго. Защото въобще не подозират, че такива хора са съществували. Че такива хора още ги има.

Вярвам, че пътят към необходимия сблъсък между поколенията минава единствено през Просвещение, ако щете сведено и само до образование. Полският нобелист Чеслав Милош говореше за трагедията, при която едно общество остава без учители - и в резултат от това загубва усета си за йерархия. “Което е високо, няма на своя страна славата и парите”, продължава големият поет.

“Високото”, високата култура обаче има на своя страна паметта, ще предположа аз - и битката за нейното бъдеще няма да ни се размине. А началото на битката е поне да разберем, че живеем в един и същи свят.

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев