Община Сливен

Веселина Седларска: Самотните бегачи на дълги излияния

йутрр
13.10.2017 / 09:15

Остап Бендер никога не е казвал, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Може да сте го чували стотици пъти по този начин, може самите вие да сте го цитирали десетки пъти като думи на Остап Бендер, но не са негови. Умната глупост (може и глупавата умност), че спасението на давещите се е дело на самите давещи се, е лозунг в клуба „Картонажен работник” в град Васюки, където Остап Бендер злополучно демонстрира своята гениалност на шахматист, като играе сам срещу всички. Но кой знае защо от двама питани трима са абсолютно сигурни, че думите са на Остап Бендер.

 

За да стане още по-сложно, трябва да се усъмним и в самия цитат. По-придирчивите познавачи на руския език твърдят, че „ Дело помощи утопающим – дело рук самих утопающих” е доста далеч от смисъла на „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. При този превод, казват те, се губи тънката ирония на афоризма, чийто по-правилен превод би бил „Помощта за давещите се – дело на самите давещи се.” А тънката ирония се състои в това, че по този начин лозунгът може да означава както „спасявай се сам, никой няма да ти се притече на помощ”, така също и „сигурно с нещо си допринесъл (помогнал си си), за да се намираш на това дередже”.

 

Долу-горе такава е разликата между „Къде е Ани?“ – лозунг, който беше издигнат на протеста на журналистите в сряда, и „Къде си, Ани?“ – лозунг, който не беше издигнат на протеста на журналистите в сряда. С изречението си за празния стол Антон Тодоров косвено пита Виктор Николаев къде е Ани. Въпросът се възприема като заплаха, защото означава, че скоро и Виктор може да отиде там, където е Ани. А не е ли нещо по-лошо от заплаха въпросът на Антон Тодоров – подигравка? Доколкото сме официално осведомени Ани е на хубаво място и по свое желание – защо тогава да е заплаха въпросът за празния й стол? Вероятно Виктор може да отговори къде е Ани, но не отговаря. Приятелки на Ани, които работят в същата медия, питат в социалната мрежа къде е Ани. Не питат шефовете си, не питат Ани…

 

Нямам право да съдя Ани, защото и аз съм била в ролята на Ани. И ние, работещите в списание „Тема“, също като Ани разбрахме, че от утре не сме на работа. Не беше просто добро списание, беше много добро и единственото обществено-политическо списание. В последния ден на юли 2015 година бяхме на работа и разбрахме, че от първия ден на август сме безработни. Сразени и омерзени, мълчахме. И ако някой ни попита сега защо сме мълчали, почти съм сигурна, че отговорът на всички ни ще се върти около една и съща причина: нямаше смисъл. Нямаше смисъл. Нещата вече бяха стигнали дотам, че нищо не можехме да направим заедно, затова продължихме всеки от нас поотделно където и както може да прави журналистика. Понякога се учудвам, че хората, които искат да ни обидят, ни наричат „журналя“. Това е в множествено число, те не знаят, че днес журналистиката е много самотна професия.

 

Мога да кажа, че моето поколение предаде на тази самота журналистиката. През 1989 година ние бях младите, които трябваше да създадем бъдещето на професията. Ние трябваше да предвидим, че идват времена, в които Съюзът на българските журналисти трябва да е съюз за професионална подкрепа и синдикална защита, а не тоталитарният елитарен клуб, чийто печат в картата те признава за журналист. Ние трябваше да усетим, че ако не сме заедно, ще се договарят с нас, ще ни мачкат, ще ни унижават с тримесечни договори, ще ни доплащат от втори каси без осигуровки, ще ни уволняват лесно поединично, а както по-късно се оказа – и групово. Тогава беше времето на многото вестници, които уж се различаваха, но имаше нещо, в което си и приличаха – всеки от тях се оглавяваше от човек, който – ако не бяха станали промените – щеше да е кандидат за главен редактор на „Работническо дело“ или на „Отечествен фронт“. Тогава се нароиха журналистите, тогава се появи и формулата „аз ще търпя твоята некадърност, а ти ниската заплата, която ти давам“. Имаше и други формули, не за ниски заплати, но те бяха за гъвкави избраници.

 

Мога да кажа, че така и не се нито интересувахме, нито разбрахме какво става в Съюза на българските журналисти. Вярвате или не, него през цялото време го има. И почивните му бази също. Защо на практика съществува този съюз, освен заради това, че има собственост, не знам. В никакъв период след 1989 година не е имало общност, има механичен сбор от отделни журналисти, всеки от които се справя според собствената си съвест и устойчивост. А ставаше все по-пошло, все по-нямащо нищо общо с високите стандарти на независимата журналистика и най-вече – ставаше все по-свинско. Във всички метафорични смисли на тази дума – културата и бахура, „поемаме вината с мезетата“ на БСП, суджукът на ГЕРБ, медийната собственост на Делян Пеевски, както и всичко останало, което няколко независими журналистически имена събраха в заглавието на вестника си „Прас-Прес“.

 

Но мога да кажа и друго – независима журналистика можеше да има, ако обществото имаше потребност от независима журналистика. А тази подкрепа се изразява включително и по един много прозаичен начин – като се търси и купува продукта на независимата журналистика. Вие, които наричате хората, правещи вестници, журналя, кои вестници купувате? Жълтите парцали, в които за пореден път „погребват“ Слави Трифонов или сериозен вестник. Кой сериозен вестник ли? Че кой наистина, то остана един. Два? Протестът за свобода на словото щеше да е истински протест, ако в него до журналистите стояха повече граждани от един Йоло Денев. Гражданите са тези, които трябва да защитават свободата на словото на улицата, журналистите трябва да го правят всеки ден и час на работното си място.

 

Ето пресните данни от изследване на медийната грамотност в Европа. Да си медийно грамотен означава да можеш да различаваш истинските медии от фалшивите, да знаеш на кого може да се има доверие. Първите четири места се заемат от Финландия, Дания, Холандия и Естония. България е на 30 място в европейската класация, след нас са Черна гора, Албания и Турция. „ Най-зле представящите се страни като цяло имат по-контролирана медийна среда, по-ниско ниво на образование и по-високо недоверие между хората. Това са характеристики на по- лоша медийна грамотност и по-голяма склонност на обществата да се влияят от негативните ефекти на т. нар. постистина – постистина в политиката, „алтернативни факти“, конспиративни теории за функционирането на света, фалшиви новини“ – с този извод завършва изследването. Няма как в такава среда да се роди истинска, независима журналистика, защото в нея няма потребност, няма изискване, няма заявка за истинска и независима журналистика.

 

И като че ли, за да докаже, че нещата са отишли отвъд скрития абсурд и вече са на самата сцена, човекът, заради когото се организира протестът, обяви, че влиза в журналистиката. Имахме точно няколко секунди, в които да си помислим, че това е прекалено, защото още по-прекаленото дойде веднага след това: Антон Тодоров се консултирал по този въпрос с премиера. Кръвосмешението между журналистиката и политиката е на самата сцена и ние не можем да откъснем очи от него, както когато станем неволни свидетели на жестока катастрофа. Участниците в нея сме ние, журналистите, и те, политиците. И не, не беше челен удар, а при непрекъснати опити за изпреварване на пътуващи в една лента.

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев