Община Сливен

Днес се навършват 130 години от рождението на безсмъртния български поет Димчо Дебелянов

------------------------------------
02.10.2017 / 09:11

На 2 октомври свеждаме глава в почит на един от най-нежните ни поети - Димчо Дебелянов. Роден с името Динчо на 28 март 1887 година в Копривщица, в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина, той, ненавършил още 30 години, бива покосен от куршум. Един невероятен талант си отива на 2 октомври 1916 година по време на Първата световна война.

 

Епохата, в която се ражда и живее Димчо Дебелянов ( 28 март 1887 - 2 октомври 1916 ), е твърде отдалечена и слабо исторически описана, за да вникнем докрай в атмосферата й и да разберем всички онези събития. Скоро освободилата се България неуверено стъпва на краката си. Следва сложна политическа обстановка, заплахи от международни конфликти и войни. В страната политическият живот е динамичен - сменят се правителства, започва развитието на свободна пазарна икономика, заформят се интелектуални кръгове.

 

В тази бурна епоха, във вечно кипящата Копривщица, се ражда Димчо и първа майка му усеща поетичната му дарба - Цана Илиева ( Дебелянова ) завинаги остава предана на най- малкото от шестте си деца с нежна всеотдайна любов, а той й посвещава едно от най- красивите си стихотворения "Да се завърнеш в бащината къща".

 

Димчо расте чувствително дете с духовни потребности, които не може да удовлетвори, нужда от книги, от интелектуална среда, която едва тогава започва да се оформя. Затова и срещата с учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска белязва живота му завинаги. Тя споделя интереса му към книгите - нещо, което не е било типично за жените извън София и той е неудържимо привлечен от нея - и от външността й, но и от интелекта й. Следва дълга и динамична кореспонденция и редки срещи. Тя трябвало стриктно да пази доброто си име и срещи насаме за дълго време били немислими в малък град като Ихтиман. Драмата в неговата чувствителна душа е огромна. Ето какво пише той на Иванка:

 

„Тази е, ако не се лъжа, пета година, откак аз усетих първия трепет на любовта към теб. Добри и лоши дни са минали от тогаз, много неща са преживени и забравени, но едно аз ясно помня и ясно зная – то е, че през тези пет години нито един ден не е минал, без да помисля за тебе. Аз те любех пламенно и искрено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран…

 

Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможността да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето. Аз мислех, че ти любиш друг, и не исках да заставам между двама ви… Може жестоко да съм се лъгал, като съм мислил така, но… това, което е минало, не може да се върне.

 

През това време аз не можех да се радвам истински, защото скърбях, че тази, която тъй безумно любя, никога няма да узнае моята любов. И аз избягвах да се срещам с жени, защото ме беше страх да не се увлека по друга и да забравя теб, която изпълваше моя живот. Едни ме мислеха за студен и неспособен да любя, други – за отчаян песимист. Аз не бях нито едното, нито другото.

 

Аз бях способен да любя и любех тъй свято и тъй искрено, както малцина са любили.

 

…Безкрайна радост съм чувствал, когато съм те виждал или когато са ми казвали нещо за теб…

 

…Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа – тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.

 

Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.

 

Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.

 

Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.

 

Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.

 

Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.

 

…Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов…

 

Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!”

Колко нежност, каква силна любов прозира във всяка една негова дума! Тревогата от липсата на срещи, неяснотите и разминаванията насаждат и у двамата чувство на неудовлетвореност и разочарование. Близките на Иванка не одобряват поета и я пращат да учи в Швейцария. Сърцето му е разбито. Но влюбчивата му душа копнее за любов и споделеност и след Иванка той има няколко страстни любови, нито една от които не завършва щастливо.

Но в изкуството разбитото сърце е най- могъщата муза и той написва едни от най- красивите си стихотворения. Докато войната не го променя завинаги. Балканската война, след нея Първата световна война, пращат Димчо Дебелянов на фронта редом с хиляди млади мъже, вярващи в националната кауза за свободна и обединена България. На фронта той си дава сметка, в ретроспекция на краткия си и страстен живот, че единствената, която е обичал истински, е Иванка - "момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман".

 

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев