Община Сливен

Бай Георги от Драгоданово: Давам земя, а никой не иска да я работи

---
25.05.2017 / 15:58

„Тука, в Драгоданово, знаят: не един, даже два мобилни телефона имам, но през деня трудно отговарям, освен ако не е пряко по работа. Аз или ще съм на лозето, гледам 20 декара, или на някоя друга нива, а може да съм се захванал и с едно от допълнителните сто неща, които чакат все на моите ръце. Улисвам се в работата, телефоните падат от джобовете… На разположение съм сутрин – между 7,30 и 8,30 ч, преди да съм тръгнал по задачи. Все още работя по 16 часа на ден! Така като ме гледаш, колко години ми даваш? 70? Ха-ха! На 80 години съм, без една!“, това разказва още при запознанството Георги Тодоров.

 

От доста време напуснал града и се върнал в родното си сливенско село. Местните жители твърдят, че е пословично трудолюбив, малцина били като него: „Дай му да изкопае този ред, хваща се, няма лигавене, няма мърморене, не спира, докато не е готов!“. Бай Георги, както го наричат в Драгоданово, е като реклама на здравословния живот. Никога не е пушил, нито е близвал алкохол. Освен това прилича поразително на прочутия френски комик Луи дьо Фюнес. Сините очи, продълговатото лице, даже ръстът. Но толкова с приликите. На човека хич не му е до смях. Разтревожен е. И ядосан. Една ранна утрин, преди отново да подхване земята, иска да говори с нас. „Грешно се дават помощите, много грешно. Който откаже работа, не трябва да получава помощи. А държавата научи някои наготово и ги превърна в паразити, партиите и те са много виновни. А ножът е опрял до кокала“, заявява той.

 

„Сега, може да ти се сторят силни приказките ми, но за да разбереш защо говоря така, трябва да разкажа кой съм“, казва бай Георги. Завършил текстилно училище в Сливен. Като фашистки елемент го пратили трудовак в казармата. „В онези времена беше важно какво ще каже кметството за произхода ти. На много места в кметствата назначаваха едни прости, необразовани хора. За мен казали, че баща ми бил чорбаджия. А той и сестра му останали сирачета още като деца, но… Така ме пратиха в трудовите войски“, обяснява той. След казармата отишъл да работи в текстилна фабрика в Ямбол. Били трима приятели. Идвали часове преди началото на смяната, отивали си часове след края й. Толкова били амбицирани. По-нататък бай Георги ще употреби думите „амбиция“ и „труд“ толкова често, колкото в някои американски сериали може да се чуе „президент“ и „саможертва“. Та накрая тримата напуснали, защото не им вдигали заплатите и се преместили в предприятие в Сливен. Всеки се задомил. Работели допълнително. „Имаше една агенция, която наемаше работници. Колко пъти са ме пращали да разтоварвам товарни вагони на гарата, колко пъти съм разтоварвал по 56 тона цимент! Плащаха ми по 1 стотинка и 2 десети на торба!“, спомня си той. С изкараните пари семейството му си плащало наема за квартирата и се грижело за децата. По-късно с единия приятел започнали да отглеждат прасета. Не десет, не двайсет, а сто прасета – подчертава старецът. Вземали хранителни отпадъци от болницата, от детските градини, от ученическите столове, откъде ли не, за животните. „Като дойде демокрацията, станах арендатор. Тогава съм обработвал по 3000 декара. Изкарвал съм по 1000 тона зърно. С тях хранех десет дни града с хляб! Така че, тръгнал съм не от нулата, а от минуса. И знам, че всеки може да успее, ако се тр-у-у-у-у-ди“, натъртва бай Георги.

 

Подчертава, че земята в Драгоданово е благодатна за лозя, ниви, зеленчуци, 13 хил. декара е землището, има и животновъдни ферми. „Работа – колкото искаш. Ама и безработни – колкото искаш. Как е възможен такъв куриоз!“, възмущава се бай Георги. Всяка сутрин пред кметството се събирали много безработни роми, чакали някой да ги наеме. „Тези, дето най-много се оплакват, най-много бягат от работа. Викаш го да прекопае лозето, той се дърпа. Тежка била работата, по-лека нямало ли. Аз самият бях наел тези дни хора, даже им платих предварително. Но нищо не свършиха. В същото време познавам едно циганче, от с. Тополчане, Иванчо се казва. Преди време си направи едно ново лозе, после второ, сега, гледам, трето лозе прави! Тоест едни могат, а други – не? Значи има нещо много сбъркано в тези помощи! Аз самият съм казвал на едни наши роми: „Против съм тези помощи, що ви ги дават? А те ми казват: „Ами що да работим, като има кой да дава!?“, обяснява още бай Георги. Обяснение имало и в простата аритметика – допълват агробизнесмени от селото. Надникът за нискоквалифицирания труд обикновено вървял между 15 и 20 лева, или най-много до 400 лева месечно, помощите – по 200 лева, наготово. „Излиза че се помага на мързеливите, вместо да се поощряват работливите. Ние искаме да обучим работниците си, да им покажем как сами да си вадят хляба, но за това трябват и време, и пари. Нашата логика е, че е по-добре държавата да дава 200 лева на работливите, за да се научат, отколкото да „поощрява“ други да вземат наготово“, казаха още земеделците в Драгоданово. Най-възрастният от тях, бай Георги, съобщава, че постоянно обсъждат помежду си проблемите. Но без да говори от тяхно име, отваря отново тефтера си и заявява: „Първо, безработните удостоверяват с подпис, че наистина са без работа. За това обаче не трябва да ходят до града както досега. Кой в града е наясно с истината? Трябва да се разписват в кметството в село. Всеки селски кмет знае дали някой е работил, или не е. Ако си работил, не може да получаваш помощи. Ако пък не си, не може да отказваш работа. Затова, второ: ако някой откаже работа, да му се отнемат помощите. И за да не бъде лъгана отново държавата, работодателите могат да правят заявки, че търсят наемна ръка, отново в кметствата. Трето, да помогнем на работливите със земя. Има пустеещи общински земи. Аз лично (сигурен съм, че и други ще ме подкрепят) мога да дам моя земя срещу условието да бъде обработвана. Няма да я подарявам, ще я предоставя, за да може някой да произвежда, да храни семейството си. Трябва да има и контрол, аз лично мога да се включа с опита си. А парите за помощи да се дадат на специалисти. Например безработен иска да гледа зеленчуци, добре, ще има на разположение агроном, докато се научи как става това.“

 

И държавата, и ние трябва да подадем ръка на тези, които искат да се трудят, не знам дали ме разбираш? – тюхка се бай Георги. 600 души е населението на селото, близо половината от него са жители на безработната ромска махала. „Така че трябва непременно да се раздвижи този въпрос. Даже и в чужбина не искат нашите безработни. Навремето Франция върна българските цигани, дори им плати билетите за обратно, само и само да не им плаща помощи… Аз предлагам това, друг може да предложи нещо по-добро. Няма да съм жив след 20 години, та да видя какво ще стане. Но ако всеки иска само да консумира, но не и да произвежда, какво? Ще закрием България ли? Това ми е мъката“, казва бай Георги.

"Труд"

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев