Община Сливен

Любопитно: Любовните похождения на Иван Вазов

------------------------------------
19.02.2017 / 09:13

Националният литeратурен музей в София отвори врати на Вазовия дом за премиерата на “Любовта е златен сън” (издание на “Персей”) – книга, събрала шедьоврите на интимната лирика на патриарха на българската литература, любовни писма, интригуващи факти за романтичните му истории и жените, превърнали се в негови музи.

Можете да видите оригиналите на снимки на Евгения Марс, сватбената фотография с Атина Болярска, ръкописи и писма, както и вещи на писателя.

Ще прозвучат и интимните му откровения, които го показват в светлина, съвсем различна от представата за него в учебниците.

„Богат с романтични спомени, вледеняван от изневери, предаван от приятели, преследван от ревниви мъже, Иван Вазов има достатъчно голям опит, за да признае в заника на живота си каква е неговата рецепта за идеалната любов. Широко известна е връзката му с харизматичната, но омъжена и 27 години по-млада писателка Евгения Марс, която се превръща в неговата най-голяма муза, вдъхновила го да изживее нов творчески подем и донесла му щастие. Но другите жени в живота му досега оставаха в сянка.

Първото романтично увлечение на Вазов е от 1868 до 1870 г. – по една девойка, която се казва Елена Божинова и играе в “Многострадална Геновева”. Пиесата е представена в Карлово, където той я вижда и още същата вечер излива емоциите си в стихотворението “На непознатата девойка”, в което има и немалко еротизъм.

Но това възхищение се оказва краткотрайно и е пометено от тайфуна на първата му истинска любов – Катерина. Ирония на съдбата е, че тя се среща с Вазов благодарение на ревнивия си мъж, който не искал никой друг да спира погледа си върху нея. Историята й е в духа на най-романтичните саги, които са на мода по онова време, но за разлика от тях е напълно истинска. Еврейка от Солун, тя се омъжва за търговеца Васил Кьороолу, след като той буквално я отвлича – затваря в една голяма каца за боза и тайно я измъква от града.

В Сопот се държи строго с нея и тя има малко приятели, сред които и майката на Вазов. Година и половина 19-годишният поет е влюбен в нея и никой не знае за чувството, което го изгаря. По това време Катерина е на 30 години и както я описва Вазов, “със среден ръст, мургаво лице, мечтателен поглед, ориенталски тип – иначе простичка, необразована жена”. Но въпреки липсата на светски маниери и култура тя го очарова с нежността, спокойствието и отзивчивия си характер. Един ден той решава, че вече не може да крие страстта, която го влудява, и пристига в дома й. На близките й казва, че носи писмо от съпруга й, който по това време е във Влашко. Те спокойно го изпращат в стаята й, без да подозират за бурните чувства, които ще се разразят.

Разтреперан от страх и ужас, че може да бъде отхвърлен, Вазов признава на Катерина любовта си.

– Иванчо – отговаря му тя, – както ме обичаш ти, и аз ще те обичам. Но сега нашите са на двора и аз отивам на баня. Ела довечера да си поприказваме повече.

– Няма ли да бъда видян от роднините ти? – пита я Вазов.

– В никакъв случай не влизай през портата, а се помъчи през съседната градина и се прехвърли през зида – обяснява му Катерина

Той прави точно така и тази нощ става преломна за него. “Аз се чувствах най-блаженият човек на света и животът ми беше верига от радости.” Но еуфорията му е кратка – след една година мъжът й я извиква във Влашко и те се разделят с много сълзи.

Макар връзката им да завършва горчиво, тя вдъхновява Вазов за много от стиховете, които по-късно включва в стихосбирката си от 1880 г. “Майска китка”.

Като председател на окръжния съд в Берковица (от 1879 г.) поетът намира нов образ за сантименталните си идеали. Тя се казва Зихра (известна и като Параскева), 19-годишна покръстена туркиня, чийто съпруг – турски бей – веднъж така се напил, че паднал в реката и се удавил. След като научава за вдовството й, един руски офицер я взема под свое покровителство, но когато трябва да напусне града с него, тя отказва, за да остане с Вазов. Амбициозно се заема с идеята да му създаде домашен уют, вкусни гозби и весела атмосфера, която го преражда и му дава сили да преодолее обидите на своите завистници. За голямо огорчение на поета обаче чувствата й се оказват всеотдайни, но кратки. Една вечер офицерите от местния гарнизон решават да съблазнят Зихра и да я отнемат от Вазов. За този случай той разказва 40 години по-късно пред дъщерята на техния началник Христо Чавов – Олга Чавова. “До ден днешен, след толкова години, имам зъб на него. Бях съдия в Берковица. Тогава там имаше полк. Дойде баща ти, хубавец, млад, елегантен, стегнат подпоручик, получил образованието си във Виена, и в кратко време завъртя девойките ни. Но това не ме засегна. Аз имах една приятелка, една чудно красива туркиня. Какво направи Христо, как успя за кратко време да ми я открадне. Не му простих това досега.”

Жена, която ще го заслепи до лудост, е полугъркинята Пелагия – находчива, обаятелна и безкористна. Тя го пленява не само с женското си очарование, но и с бързия си ум. Поетът е толкова щастлив, че животът за първи път изгубва сивото си напрежение за него. Потънал в своя розов облак от мечти и екстаз, той има чувството, че лети по улиците на Пловдив. Пътят му изглежда ясен – любов, брак, деца, щастие…

Но вместо това е съсипан от гняв, самота и огорчение. Какво предизвиква неочакваното сътресение във връзката му? По ирония на съдбата – точно качеството, което цени най-много в любимата жена, се оказва пречката към неговата идилия. Убедена, че Вазов ще оцени нейната прямота, която винаги е подчертавал, че харесва, Пелагия споделя с него своята най-голяма тайна – че има извънбрачно дете на остров Крит. Обичта на поета наистина е силна, но не по-малко влиятелни са и предразсъдъците на тогавашното време. И до днес не е ясно кой слага край на любовта им – дали Вазов, огорчен от този “грях”, или Пелагия, която малко по-късно се омъжва за руски полковник в София. Безспорно е само, че раздялата го наранява до такава степен, че той мисли за самоубийство: “Исках да се отърва от страдания, като се хвърля в морето… Тъй обичах “оная”.” Това признание навежда на мисълта, че Вазов би преглътнал всичко, за да остане с нея, но тя предпочита да започне живота си на чисто и заминава за София, където слуховете за нейното минало няма да й тежат като клеймо.

Към отчаянието в личния му живот се прибавя и разочарованието от политическите конфликти след Освобождението. Неуспешният преврат през 1886 г. прогонва много русофили от страната, включително Вазов. Той заминава за Одеса, където започва да пише “Под игото”. Там среща 25-годишна рускиня, Вера Алексеевна Тимони. “Не беше сериозна любов… Не беше много образована. Не се интересуваше от литература… Тя се твърде привърза към мен.” Нейният мъж бил изпратен в Сибир и Вазов се осмелява да изпрати снимката й на майка си. “На портрета тя изглеждаше доста прилична и симпатична – пише брат му Борис, – но майка ни не одобряваше неговото желание и смяташе, че той трябва да се ожени за българка.”

Вера е много увлечена и заплашва поета със самоубийство, когато разбира, че ще я напусне. Той отлага за малко пътуването си, но все пак си тръгва за България, като я успокоява с обещанието, че пак ще се върне при нея. Колко ли дълго Вера е чакала отчаяно Вазов, който й е вдъхнал лъжливи надежди само за да я “укроти”, както споделя по-късно самият той?

По същото време още една жена търси жадно неговото внимание и го кани на среща с анонимно писмо. Без да подозира кой се крие зад поканата, той отива в посочената градина и вижда с изненада бившата си приятелка Пелагия. Тя е на посещение в Одеса с мъжа си и му се вижда разхубавена, богата и напълняла, но не предизвиква у него “никакви особени чувства”.

През 1889 г. Вазов с облекчение загърбва живота на емигрант и пристига в родината, без да знае, че ще поеме още един тежък удар. Но този път той не е от враговете му, а от една миловидна жена с буден поглед и гъсти, царствено падащи коси. Тя носи име, което й подхожда – Атина Болярска, и няма търпение да свърже живота си с този на поета. Вазов вижда в брака удобен пристан от мътните бури в политиката и решава да се ожени сравнително бързо, макар че не познава добре бъдещата си съпруга. На пръв поглед тя е блестяща кандидатка – завършила е престижния Фундуклеевски лицей в Киев, има представителна външност, енергичен характер и аристократично потекло от Русе. Вазов предполага, че сборът от всички тази качества ще има прекрасен резултат. Но бързо разбира, че в брака подобни изчисления не важат. С Атина се оказват коренно различни. Тя е приказлива и жизнерадостна, а той – вглъбен домошар, който предпочита уюта на скромната си стая пред блясъка на балните зали. “Не мога да кажа, че беше много общителен – пише снаха му Елисавета Консулова-Вазова, – но никога не беше невнимателен или намусен.”

Това обаче не е достатъчно за Атина и за кратко време им става трудно не само да си говорят, но дори да съвместяват навиците си. Тя жадува за светското общество – доколкото такова въобще е имало в България, с изключение на чуждите дипломати, – а той намира подобни събирания за безплодно пилеене на времето.

Както отбелязва брат му Борис, той никак не обича прахосването на живота; затова не одобрява кръчмарските събирания, бъбренето с “приятели”, играта на карти, висенето по вечеринки. Целта му е само да съхрани и удвои своята енергия, за да пише все повече и повече. Затова навиците на Атина не само не го вдъхновяват, а точно обратното – дърпат го надолу, към блатото на сивото всекидневие, което би могло да притъпи перото и на най-активния творец. Поне такава е версията на неговите роднини, а тя самата твърди, че е жертва на тяхната нетолерантност. В крайна сметка различията между двамата младоженци, чийто брак изтрайва едва година и три месеца, завършва безцеремонно. Един ден Атина отива на разходка и когато се връща, разбира, че входната врата е заключена. От втория етаж се отваря прозорец и една бохча тупва в краката й. “Булка, няма място за тебе вече в тази къща”, чува тя от близките на поета, които са опаковали набързо багажа й, докато тя отсъства. Изпаднала в шок, младата жена отива да търси подслон при Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина, които са я запознали с поета и са техни кумове. За връщане на първоначалната романтика в брака и дума не може да става, но Вазов се надява поне разводът да мине бързо и леко. За негово голямо съжаление той не получава развод до края на живота си. До такава степен е огорчен от Атина, че дори изрично подчертава в своето завещание, че на нея не оставя нищо, защото “тя ми измъчи душата”.

Скандалите около брака му предизвикват различни слухове, включително и този, че майка му е виновна за изгонването на жена му. Това не отговаря на истината. Съба Вазова повече от всички иска двамата да се съберат отново, но не успява да промени мнението на сина си: “Тя настояваше пак да се съберем. Аз не рачих. Имаше защо.” "Труд"

 

Още снимки от новината

------------------------------------

 

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев