Община Сливен

Веселина СЕДЛАРСКА: Малки делнични диабети

------------------------------------
20.01.2017 / 09:25

Пиша това в коридора на поликлиника. Имам предостатъчно време. Какъв ще е краят на написаното зависи от това какъв ще е резултатът от изследването. Изследването се нарича “натоварване”, каквото и да означава това. Натовариха ме с един буркан глюкоза и сега на всеки час проверяват как организмът ми се справя с разтоварването. Някъде следобед ще е ясно дали имам диабет. Снощи лекарката погледна кръвните ми изследвания и каза, че – да, май имам. Но за всеки случай трябвало да ме натоварят. Сега седя на пейка в поликлиниката натоварена и си спомням как стигнах дотук.

 

Вчера трябваше да дам кръв за изследване по повод съвсем друго заболяване. Опашката пред лабораторията беше дълга и сутрешно нервна. Някакъв мъж бързаше за работа, някаква жена твърдеше, че е първа, а друга оспорваше, няколко възрастни се крепяха на бастуни, другите пристъпвахме от крак на крак, въздишахме и чувахме зад вратата лаборантките да се смеят на някакъв свой разговор. Не бързаха да отварят.

 

Тогава се зададоха бащата и синът. Бяха лесни за разгадаване. Синът беше между 15 и 16 години, дълго тънко момче с руси връхчета и много гел на косата. Бащата беше с делова крачка, доволно лице и демонстративен ланец. Личеше, че не му е проблем да отваря всякакви врати. Тук обаче вратата беше все още затворена и пред нея чакаха много хора, всеки от които искаше да изпревари поне един човек. Бащата се приближи, поогледа и безпогрешно избра кого да попита:

Нали нямате нищо против синът ми да мине първи, за да го хвърля с колата попътно, ученик е.

Ето така се пита. Не “имате ли нещо против”, “моля ви се” и други глезотии, които издават неувереност. “Нали нямате нищо против” изравнява питащия с питания, нещо като “ние с вас сме еднакви за разлика от тия нещастници”. На такова питане се отговаря така: Разбира се!

 

Това “разбира се” отекна в опашката по-лошо от смеха на лаборантките зад вратата. Мъжът, който бързаше за работа, понечи да каже нещо, но не намери думи, които да произнесе на висок глас, и започна да си мърмори тихо. Две баби с бастунчета гледаха възмутено, по цялата опашка премина някакъв ток, който размърда телата, но не и думите.

 

И тогава ме обзе онова състояние, което един приятел нарича гражданска кихавица и което ме спохожда рядко и неудържимо. Кой му даваше право на тоя...

 

- Кой ви дава право да отговаряте от името на опашката?

 

Двете баби закимаха в подкрепа, отново се размърдахме и триъгълникът беше очертан – бащата закрилник, отговарящият господин и възмутената аз. Цялата опашка като че ли се пренареди зад мен и очакваше какво ще се случи по-нататък. Нямаше разстояние за отстъпление. Вече бях кихнала и трябваше да си изкарам гражданската кихавица докрай.

 

Как така отговаряте от името на тия възрастни хора, които едва се крепят прави? След като те са дошли тук още по тъмно, значи е можело и момчето да дойде по-рано, щом бърза.

Бащата закрилник ме изгледа снизходително. Очевидно не беше свикнал да му противоречат.

 

Госпожо, той е дете, а децата имат предимство.

 

Това вече беше прекалено и съдбата, като че ли режисирана от не много труден за отгатване режисьор, се намеси – мобилният телефон на детето звънна. Момчето извади апарата и бързащият за работа мъж изведнъж намери думи да влезе в играта.

 

- Аз не съм виждал деца с такива луксозни джиесеми. Някой от опашката да има такъв лъскав джиесем?!

 

- Щом е достатъчно голям да му купите туй нещо, дето сигурно струва колкото пенсията ми, значи е достатъчно голям и да чака – проговори и едната от бабите, която очевидно нямаше никаква представа от цени на мобилни телефони. Апаратът може би струваше колкото поне три нейни пенсии.

 

- Ако бяхме цигани, щяхме да се разберем, те се подкрепят, а ние се ядем – каза господинът, който в началото даде съгласие от името на опашката и заключи по начин, който изведе спора на национално равнище: Ей затова не вървят работите в държавата.

 

О, той не допускаше, че точно това ми трябваше. Нямаше представа, че стане ли дума за работите в държавата, аз имам реч за произнасяне.

 

- Да ви кажа ли защо не вървят? Защото има такива хитреци като него и такива глупаци като вас, пред които номерата им минават...

 

И това беше само началото на една пламенна лекция за положението в държавата, което в този час и на това място се оглеждаше в положението на нашата опашка. Електричеството, което преминаваше през редиците ни, беше толкова силно, че въвлече в потока си и една очевидно кротко луда жена, която седеше леко отстрани на опашката. Беше от ония хора с умствен дефицит, които клатят непрестанно ръцете си напред-назад, гледат напрегнато, но не са опасни за околните. Нещо в обърканата й глава й казваше, че трябва да се намеси. Тя пристъпи към момчето и попита:

 

- В кое училище учиш?

 

На лицето й се изписа доволство. Ето, нещо важно се случваше край нея и тя участваше.

 

- В сградото – отговори момчето и това беше първата му дума.

 

- В сградостроителното – изхили се бързащият за работа мъж. – Академик!

 

Най-неочаквано подкрепата дойде откъм пейката. Оказа се, че там седи съпругата на господина, който даде съгласие от името на опашката. Досега бе стояла тихо-кротко, но явно и тя не издържа, приближи се до мъжа си и му кресна.

 

Ти повече няма да се обаждаш. Какво го защитаваш тоя зализан дългуч. И нашият син е колкото него, колко пъти си го защитил като баща. Колко пъти си го завел някъде? Щом нашият може да се оправя сам, да се оправя и тоя.

 

Вече всички се карахме. Ако положението в държавата беше огледално, вече се равняваше на гражданска война. Няколко минути по-късно ми взеха кръв от вената, надвечер показах резултатите на лекарката и тя каза: “Търсехме едно, а виж и какво друго излезе – имаш диабет. Кръвната захар е такава, че почти съм сигурна. Но трябва да направим натоварване. Още утре.”

 

И ето ме на следващия ден след четвъртото убождане. Остава още едно, но отсега е сигурно, че резултатите са добри. Организмът ми се справял с натоварването дори по-добре от нормалното. Нямам диабет. Днес нямам. Но вчера на опашката съм имала. Докато съм водела битка в името на справедливостта, съм се сдобила скоростно с диабет. За кратко. Колко ли такива малки кратки диабети си правим на ден.

 

- Колко по-просто да ти го кажа, да разбереш – коментира по-късно случката моят приятел, оня, който ми постави диагнозата за гражданска кихавица. – Представи си, че си съд. Я по-просто, че сега ще започнеш да си представяш някакви сложни съдове – представи си, че си тенджера. Всяко нещо, което правиш, те изпразва или налива в теб. Затова простичко се питаш: Това сега излива или налива в мен, какво налива – нещо добро или нещо лошо, какво излива – нещо ценно или нещо, което си е за изливане. Ако си съвсем празна, дрънчиш. Ако си препълнена, пак не става. Внимавай, това си е твоята тенджера, обгрижвай си я, щото няма начин да не си я носиш със себе си винаги.

 

- Ама не беше честно...

 

- Ако всяка битка за честност ще ти носи диабет, ще трябва да избираш кое си струва едно кратко диабетче и кое не.

 

Има спорове, които губя. Този, приятелският, беше от тях.

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев