Община Сливен

Веселина СЕДЛАРСКА: Ето как умрях… Не е точно журналистика, но е точно животът

------------------------------------
31.10.2016 / 11:10

Това е (нещо като) репортаж, от моето (нещо като) умиране. Не е точно журналистика, но е точно животът.

Четвъртък миналата седмица, кандидат-президентската двойка Трайков-Събев посети Сливен. От години страня от такива театри, понякога отивам и единственият резултат е, че си припомням защо не трябва да ходя. Но тази среща бе съвсем близко до дома ми, потокът от хора – е, не е голям поток, поточе по-скоро – ме пое, освен това така или иначе ще гласувам за Трайков – не точно за Трайков, за Европа, по-скоро, - така че отивам. Той още не е пристигнал. На входа има жена с народна носия, хм, все още ли правят такива етюди?

Колегите интервюират кандидата за вицепрезидент Съби Събев в една тиха стаичка. Симпатичен човек, не казва глупост, може би по простата причина, че нищо не казва. Но ще се научи. Говорният му тик е словосъчетанието „като че ли“ – като че ли не сме достатъчно решени, като че ли не работят достатъчно институциите… Хайде бе, човек, генерал си, дай малко по-твърдо.

В стаичката нахлува пиарката на генерала. Тия се познават от километър. Произвеждат ги за предизборни кампании в някакъв цех по един и същ калъп – лайфстайл млади жени, ще ги нарека момиченца, за да носи половината отговорност за тази дума Александър Кьосев, който преди много години написа за момиченцата в журналистиката, но не забеляза по-опасните момиченца по време на протестите срещу кабинета на Орешарски. Лайфстайл момиченцата са респектиращо възвисени над дремещите по такива събития дънкови журналисти. Момиченцата носят в едната си ръка пред гърдите като щит папка, в другата държат бутилка с минерална вода, не може да ги сбъркате. Пиарката на ген. Събев е недоволна, защото влиза в стаята с „Ама…“ Една колежка я срязва: „Тихо, ако обичате, записваме!“ Друга колежка е попитала генерала знае ли, че в неговото родно село Желю войвода, на няколко километра е това доскоро най-голямо село в сливенската община, започна първата учебна година, в която в училището няма нито едно българче. Сега най-голямото село в общината е Тополчане, но там отдавна е така.

„Въпросите към г-н Трайков ще задавате след срещата – инструктира ни пиарката на г-н Събев. – И освен това неговата пиарка ми каза да ви предам, че иска да види въпросите, преди да ги зададете.“

Моля?! В писмен вид ли? – иронизираме ние. Е, не знам, може би може и в устен, бърза пиарката на Събев, те винаги бързат. И как така след срещата, давате ли си сметка, че нашите медии…- протестите на колегите увисват и те не могат да направят нищо повече, освен да си тръгнат. Защо ги правите тези работи – питам пиарката. Защото г-н Трайков иска така! – отговаря. Не е ли важно какво искаме ние? Не – отговаря пиарката – не е!

Започва срещата. Президиум и граждани. Трайчо Трайков говори на гражданите. Това той го може.Те слушат. И те това го могат. После говори ген. Съби Събев. Ще се научи да говори и той, гражданите как се научиха да слушат! Само че с мен става нещо странно – и аз искам да говоря. Какво? Не знам. Не ходя на такива събрания, не съм говорила на такова място, не знам какво се говори там. Само знам, че искам да говоря и трябва да се добера до микрофона. Пиарките стоят край мен, дебнат микрофона, пазят го. Обаче аз успявам.

Микрофонът е в ръцете ми, които треперят, но аз започвам да говоря и дотолкова не съм мислила какво да кажа, че с интерес се слушам някъде отстрани:

„Господин Трайков, ще гласувам за вас и това ми дава право да ви кажа някои неща. Дойдох тук, за да видя какво сте научили. И виждам – нищо не сте научили, нищо! Същото високомерие, заради което винаги губите. Само че на мен ми писна да губя заради вас, на всички ни писна от вашите реформаторски загуби и високомерие! Вие говорите на тези хора – защо? За да ги убедите да гласуват за вас? Ами, че те ще гласуват за вас, те затова са тук. И са ви слушали всеки ден по телевизора. Слушаме ви, знаем всичко, което казахте сега. Не сте ли тук, за да чуете тези хора? Защо проповядвате на вярващите, вие сте от една религия? Защо не ги чуете, защо не ги питате, защо не се учите от тях?“

Ръцете ми спряха да треперят, но не ги усещам, изтръпнали са, чувствам се като напълнена с газирана вода, която иска да изтласка тапата и изсвисти навън. Признавам:

„Извинете, вълнувам се много. Виждам в залата хора, които са тук от 89-а година. Това е цял един живот чакане, няма как човек да не се вълнува. Доживях и това да ми искат въпросите, които ще задам на кандидат в кампания, да съгласувам с пиара му. Г-н Трайков, вие не сте ли най-умният кандидат? На кой въпрос не можете да отговорите, че ви е нужно да се подготвите? Вече няма нужда да се подготвяте, сливенските журналисти си отидоха. Те работят според графиците, а не според прищевките на пиарите ви. Работа на пиарите беше да проучат тези графици и да осигурят вашите думи да стигнат до публиката, а не да ви пазят от нас. Вие сте кандидатът – аз съм медията, посредникът с вашите избиратели. Какво правят тези момиченца между вас и мен? Те може би ще се научат какво означава тази професия, но първо трябва да осъзнаят, че нищо не разбират от нея…“

Тапата в главата ми се надига, зле ми е, извинявам се, тръгвам. Хората ръкопляскат, някакви ръце ме подкрепят да изляза навън. Лошо ми е, за нищо не ставам, ето, едно нищо и никакво изказване не мога да направя, без да рухна, как го правят тези политици, тези техни гипсови лица, тези техни нерви как издържат…

Хлътвам в магазинчето за втора употреба отсреща и давам воля на рева, на треперенето, на задушаването, на безсилието си… Магазинерката се суети край мен с чаша вода. Да беше филм, щях да помисля, че е лесно измислен – в магазинчето влиза д-р Иванова. Тя е вече пенсионирана, често си приказват с магазинерката. Д-р Иванова е дъщеря на Зина и Симеон Иванови, които избягали от български фашисти в СССР, за да попаднат там на сталинските разправи. Тя вади апарат за кръвно налягане, увива го около ръката ми, мери, гледа ме ужасено. Аз съм човек с много ниско кръвно, казвам. Но с много високо в този момент, особено опасната долна граница. Преглъщам хлофазолина, който лекарката ми подава. После още едно хапче? Какво е то? Гълтай, гълтай, казва д-р Иванова. Синът й работи в посолство в Близкия изток, понякога й дава лекарства, които има от американски военни, боже, целият свят ли се събра в това малко магазинче за втора употреба.

Половин час по-късно кръвното ми е толкова ниско, че не мога да говоря. Не ставам, за нищо вече не ставам. Не мога да издържа една толкова малка битка. Но като си помисля – не бях ли толкова безпомощна и в началото на трудовия ми път, когато след първото партийно събрание в редакцията през 1982-ра започнах да рева от отчаяние и отвращение и не можах да спра два дни, заради което прекарах месец в изнесеното в едно миньорско селище психиатрично отделение на окръжната болница. „Ще те скрием малко от партийните другари“, беше ми казал тогава докторът. После се оказа, че там има скрити много хубави хора – една ме учеше да пея народни песни, бай Иван пък беше чел библията и ни я разказваше. Сега влизам във фейсбук – една жена, която е присъствала на събранието, е написала: „Трайков е моят президент, той е най-добрият и хич не ме интересуват технически недостатъци, като някакъв пиар”. Десният фанатизъм май ще бие левия. Защо политиците да не са безхаберни, ако електоратът е безкритичен. На тази жена очевидно не съм й станала симпатична, застанала съм между нея и идола, досущ като една пиарка на неориентирания народ. На следващия ден друга жена на битака ме моли да ме прегърне – била на събранието, върнала съм й вярата. Нищо ново. Така е било винаги.

Помня защо не можах да се спра да рева през 1982-ра – не бях чувала толкова кухи, толкова кънтящи на празно изречения както на онова събрание. И сега на това. Пустота, пустош. Тогава започвах да работя като журналистка. Направих кръга. Може би ми е време да спра.

 

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев