Община Сливен

Днес се навършват 100 г. от гибелта на гениалния поет Димчо Дебелянов

-------------------------------
02.10.2016 / 16:57

Нарекли сме гениален юноша Христо Смирненски, но със същото основание можем да прибавим в компанията му и Димчо Дебелянов. Защото те двамата ни подсказват определението за гений в литературата: съчетание между ранна мъдрост и абсолютно владелство над словото. Като в случая добавяме болката за преждевременната и предотвратима смърт, спряла ги от по-пълното разгръщане на потенциала им. И двамата, както и други трима велики – Ботев, Яворов и Вапцаров, вещаят с точност смъртта си. У всички тя предизвиква безутешна печал. Но никой от тях не успява да я обвърже с блестящ автопортрет и портрет на времето, както прави Дебелянов. Ще цитирам само първата строфа от “Сиротна песен”:

Ако загина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

 

Опитвал съм се да отговоря на въпроса наистина ли е нямал другари. Та нали дълго е в компанията на закрилника си Бащата Подвързачов, та нали за него кой ли не написа прощални думи, а Г. Райчев – цяла книга стихове. И нали приятелите скоро след войната, през 1920 г., издават книга с избрани стихотворения. Как така “жал никого не ще попари”? Ще отговоря с въпрос: а защо, знаейки таланта и характера му, те приживе, например между 1913 и 1915 г., не издадоха стиховете му, които с изключение на фронтовите, вече бяха написани. А стихът е и портрет на времето, защото за талант като Димчовия жал трябваше да попари не само близките, а цялата страна. А тя остави на следващите да се попарват от загубата.

 

И те не само се попарват, но и го превръщат в един от любимите поети на България. Обичат го и го приемат, но сякаш натрупват нов грях към него. Не му създават адекватния анализационен портрет. Или казано другояче – благоговеят пред стиховете, покоряват се от въздействието им, но не вникват докрай в сложната им проблематика. Опитите да се обсъди прелестта на Димчовата многозначност се спъват в догматиката – конюнктурна или самоналожена, или и двете заедно. Тази преди 1989 г. премерваше “прецизно” дозите символизъм и реализъм в стиховете. И се възторгваше, че поетът се бил добрал до спасителните брегове на реализма с фронтовите си творби. Та даже бил дал тласък на поезията ни, та и тя да преплува през символизма към бъдещия си реализъм и пролетарност. Днешната догматика пък повърхностно и натрапчиво го отпраща към други територии. Като примерно ни внушава, че великата творба “Да се завърнеш в бащината къща” повтаряла библейския сюжет за завръщане на блудния син. Господи, прости й на догматиката.

 

Димчо Дебелянов е българският писател, който ясно и в най-голяма степен обособи поезията си в рамките на своя духовен Аз. (За прозата и хумора той остави човека, обществото и социалното.) Не казвам затвори, защото неговото обособяване не е самодостатъчно, а своеобразен опит да побере и другите възможности на лириката като връзки на Аза с хората и света. У него няма да срещнем обективистична поезия на описанието и на представянето на чужди душевни и духовни вълнения. “Легенда за разблудната царкиня” например е прозрачна алегория на основния мотив на Димчовите терзания – грях и чистота, падение и праведност. “Един убит” не е разказ за смъртта на вражеския воин, а обсъждането й, авторовото духовно движение между хуманната състрадалност и съзнанието за фактическата мисия на убития. Но с крайната вгледаност в своя духовен Аз Дебелянов не легитимира самовлюбеност и егоцентризъм. Лириката му е изповед на порива към света на търсещата личност.

 

Ще откроя два същностни мотива на Дебеляновата лирика до фронтовия цикъл. Единият вече го споменах – грях и чистота, падение и праведност. Или казано другояче, добро и зло и битката им в човешката душа. Другият е жената и любовта към нея. Всъщност любовта в поезията му никога не е изповедна любов, не е любовно признание като споделеност или очаквана споделеност. Димчовата любов не носи пълнотата на пълноценното преживяване. Тя е най-често спомен, но не спомен за сливане, за дълготрайност, за пълнокръвна отдаденост. Споменът е за епизод, за краткотрайно тържество на мига, за подготвена раздяла: “аз искам да те помня все така”; “от спомена на твойто първо Да”; “скърбя за зората, тъй дълго желана,/ която тъй скоро умря”. Неговото трепетно очакване на красивото чудо, донесло само озаряващи мигове, проблясък, на който не е дадено да бъде траен и силен огън, е едната страна на Жената в неговия свят.

 

Любовта му към нея е красива, силна, омайваща с трагичната си недовършеност. Другата страна откриваме в “Лъст”. Там сякаш е формулирана някаква порочна, лишена от духовност, неотменна и гибелна женска същност: “пресрещаш ме хищно-разголена/ с цветята на своята плът”. Наред с едва докоснатата духовна тя определя една несъвместима двуличност на загадъчната словесна Димчова жена. Разгадката на енигматичността може да ни подскаже биографията на поета. Влюбванията му, често и споделени, никога не са прераствали в пълнокръвна продължителна връзка. Причината е в него, в смайващата му аристократичност, която не му е позволявала да кани любовните си увлечения в сирашките си наети стаички. Но наред с това понякога той посещава софийските вертепи, където се среща с цветята на женската плът. Не казвам, че това е обяснението на прекрасно-странната любовна лирика на Дебелянов, но е някакъв ключ. Защото неговата искреност в изживяване и в слово няма как да подмине чудатостта на отношенията му с жените. И да не моделира контрастната двулика същност на представите му за Жената. Която да роди прекрасните му любовни стихове в крайна сметка.

 

Но голямата група творби изповядват терзанията на самонареклия се “на Бога най-светлия син” в желанието му да гради и да сътворява добро. И невъзможността да го постига. Да бъде обречен, да бъде разпънат между изграждането и саморазрушението. В жаждата си да стигне до познание за тази си предопределеност минава през самооплакването за нерадостно детство и сирашка участ. Част от крайността на откровенията му за злокобна предопределеност се дължат и на литературната мода и конюнктура. Не само на символизма, но и на предшествениците от кръга “Мисъл”, отграничаващи се от обществената пошлост и отстояващи правата на духовното. В края на краищата поетът, който упреква и себе си за носеното зло и непостигнатото добро, е просто греховник, който не иска и се бори да не бъде грешник. А и обичайно искрено изповядващият се не е безгрешен, но не е и грешник. Ще трябва да се поклоним пред красотата и дълбоката сила на Димчовата молитва:

 

…сложи ръка и запази ме!

Да не надвие скръб безмерна,

и в гняв, и в горест твойто име

с похулни думи да зачерна!

 

Непостигнал озарението да провиди злото и да го пребори, в дълбока житейска и творческа депресия според изповедните му думи “Аз все повече и повече губя яснота на съзнанието”, Дебелянов заминава на фронта. Прави го жертвоготовно, знаейки, че върви към небитието. В касапницата на Първата световна война мнозина от водещите български творци и интелектуалци са били спасени. Оставени в тила като кореспонденти, редактори и на други безопасни военновременни длъжности, те сътворяват и крепят официалния патриотизъм. Далеч по-малко въздействен от убедената жертвеност на войниците и доброволците от Балканските войни. Защото няма как да уговориш непредубедения човек, че и тази война е свещена за България.

 

Дебелянов тръгва угнетен на заколение, но преди това встъпва в своето преображение. В известен смисъл стореното с него и от него – жертвания на фронта, струва много повече от усилията на всички спасени интелектуалци. В т.нар. военен цикъл ние се възторгваме от великите му стихотворения “Един убит” и “Сиротна песен”. Но ключовата творба за случилото се с поета е “Тиха победа”. Тя, характерна като цялата му лирика със затвореността му в динамиката на Аз-а, прогласява преобразяването на Дебелянов. Откритието, че той принадлежи на цялост, която е симбиоза между земята, времето, традицията и езика. Която можем да наречем род и Родина или космополитно да обругаем като химера. Но е една цялост, която носи и материални очертания, но е преди всичко душевно и духовно обладание. Сянката на бъдещото Димчово преображение се явява още в гениалното “Да се завърнеш в бащината къща”. Но там то е смалено до спомен, до невъзможност. За да завладее сетне изцяло съзнанието на поета, да стане верую. Координатите му Дебелянов е обозначил като: “Там родни сенки с родна реч/ посрещат брата и сина”. Стиховете му удивително съвпадат с Паисиевите координати: Пази своя род и език. Но при монаха историк те са построение на ума с пропагандна насоченост. При поета са същност, ново битие, философия. Непобедима убеденост! Предусетила и програмирала бъдещите десетилетия на българското обществено съзнание и на изкуството ни. Търсейки душевен мир, в грохота на унищожителна война и на нейния угнетяващ бит, Дебелянов открива и предначертава една от възможностите за развитието на обществото и изкуството – утвърждаването на националните същности. Поклон!

ИЗ УЧЕНИЧЕСКИ ДНЕВНИК

 

Колко е тежко да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание, този бич, който много пъти не дава мир и сладост на мойта душа. На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно. На всяка крачка аз срещам леки, безсъдържателни и безчувствени същества, които са неспособни да се замислят някога за себе си, за хората, за света, които винаги се смеят даже и когато спят. И глупавият им смях звучи някак диво във въздуха, като присмех на всичко низко, мръсно и глупаво, над всичко идейно и величествено. Колко пъти трябва да срещам хора, които, облечени в дрехата на идейността, вървят из най-кални и безчестни пътища!? На всяка крачка аз се убеждавам, че животът е борба – борба жестока и кръвна, в която борците се борят със старата алчност, с каквато се борят зверовете, когато разкъсват някоя плячка. Какво да се прави! Да се стопя ли от постоянни мъки и горчевини или да задуша в сърцето си всичко добро, което трябва да питая, или да се обърна в човек, отделен от другите, който никому се не оплаква и никого не жали!?

 

 

 

Криза

 

Шум се дига, шум до Бога,

шум и крясък, шум и бяс,

цяла София в тревога –

ето кризата у нас.

Шефове дебели, мазни

край палата се въртят,

с новини разнообразни

вестникарите крещят.

Тоз погалил, тоз зарязал,

тез ще дойдат! Не! Онез.

Входът някому показал,

другите поканил днес.

Всички ощ неуморими

три нощи веч как не спят.

Мигат ли и пред очите им

все се кокали въртят.

Ходят, питат като в съне,

не усещат глад, ни мраз.

Всички днес са кат на тръне –

ето кризата у нас.

Само ние хич нехаем

със оръфаний балтон,

само ний не щем да знаем,

че в червения салон

разни планове се сплитат

зарад нов за нас ярем…

Хатовете там се ритат,

ний “магаретата” мрем!.

 

***

 

ДА се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

 

 

"Tруд"
 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев