Община Сливен

Мистерии: Сливенско-ямболският Никола Гешев

Никола Гешев
14.02.2010 / 10:41

Полицейски агент възкръсва от небитието и става шеф на Държавна сигурност

 

 

Защо Исус бива рапнат, за да възкръсне след това – знае всеки християнин. Но защо и по чия воля един „разстрелян” полицейски агент възкръсва като месия на законността и реда в черноморското градче Царево (Мичурин) като шеф на Държавна сигурност? И защо точно в Царево?

 

През 1990г. в седмичника „5 плюс 2” на сливенското журналистическо дружество се появиха откъси от мемоарния ръкопис „Бурни години” на видния комунистически функционер, политзатворник и дългогодишен председател на ОФ и ОНС в Сливен, Ямбол и Стара Загора Петър Филипов. Защо преди години „Партиздат” отказва да я издаде, читателят сам ще проумее. В нея Филипов разказва историята на полицейския агент Желю.

Бой-скаутът Желязко.

В многоликото сливенско битие са се срещали всякакви чешити. Пред една къща висяла табела: „Тук живее бай-скаутът Желязко Николов”. Самият Желязко носел като юноша униформата на първа спортно-военна полицейска организация „Скаут” 9от англ. – разузнавач). Тя се състояла от широкопола зелена шапка с остро дъно, голяма връзка, кафяво – зеленикаква риза с пагони и колан със знака „Лотос”. След казармата Желязко постъпва и работи 15 години като раузнавач в Държавна сигурност при Сливенското полицейско управление „А” („Борба с комунизма”). През март 1944г. бива преместен в Ямбол на същата длъжност и там го сварва деветосептемврийският преврат.

Според автора на „Бурни години” г-н Филипов, полицейският агент Желязко Николов (Желю) е в дъното на всички удари и разкрития в организациите на БКП и РМС. Впрочем историята на комунистическите формирования в Сливен и Ямбол е низ от непрекъснати провали и предателства. Агенти като Желю са прониквали с лекота в тях и подпомагани от издайниците, са ги разгромявали. Бившият бой-скаут участва и в убийства и палежи и навръх девети септември е един от първите арестувани. На 19 февруари 1945г. Ямболският съд произнася 73 смъртни присъди. В телеграфен стил авторът на „Бурни години” е записал „Присъдата на Народния съд е окончателна и не подлежи на обжалване или одобрение от друга инстанция”. На 19 февруари вечерта тя е приведена в изпълнение. По съответния процедурен ред градският народен съвет в Ямбол съставя акт за смъртта на Желязко под

№ 303 от 1945г., а на ново основание сливенският градски съвет (Желю е жител на Сливен) идава под № 409 от 1945г. смъртен акт”.

Другарите действат бързо, според принципа „Смертю смерть поправ!” Ще рече човек – пито, платено. Но било съдено друго...

Въкресението в Царево

Историята с възкръсването на бившия бой-скаут е достойна за репертоара на онеи песнопойчици, които все още кръстосват българските пазари или на криминален роман в стил Агата Кристи. Тайнствено сочно звучи тя и под перото на г-н Филипов. В Царево отива на посещение при мъжа си, старшина в трудова бригада, една очочорена сливенска Станка.Вървяла тя по една безлюдна уличка край морето и срещнала двама души. Единият й се сторил много познат. Взряла се тя в сякаш дегизираното му лице с нахлупен ниско каскет, големи мустаци и черни очила и ахнала: „Бре, ти не си ли Желю от Сливен?”

Цивилният тутакси я опровергал, а неговият придружител, някакъв военен, любезно разяснил на Станка, че това е началникът на Държавна сигурност в града другарят Станко Илиев Станков. Да, но упоритата Станка продължавала да твърди, че това е Желю от Сливен и че са раснали в една махала. На другия ден полицаят бива разпознат и от мъжа й Илия Трендафилов, който веднага алармира околийския началник на милицията в Царево, Мандражиев. Слисаният Мандражиев кава: „Но той е личен познат на Димитър Димов (най-видния комунистически деец в Ямбол – б.р.). Комунист дългогодишен политически затворник в плевенския, варненския и други затвори. Участвал в Испанската гражданска война.

Това е Станко Илиев Станков от Добруджа.”

Тази биография на „Станко” околийският началник Мандражиев знае не от кого да е, а от първия помощник на Димитър Димов, бивш комисар на Шеста оперативна зона, а веднага след 9-ти шеф на Държавна сигурност в Бургас Велчо Чанков.

Бившият полицейски агент бива лансиран за шеф на Държавна сигурност в Царево не от кого да е, а от Димитър Димов и Велчо Чанков.

Не се държал добре в полицията

Велчо Чанков бива заловен от полицията при престрелка край с. Грозден Бургаско, и при доста неизяснени обстоятелства се разминава със смъртната присъда. В доклад на високопоставена комисия през петдесетте години начело с Георги Цанков за деформациите (разбирай предателствата) в бургаската партийна организация срещнах брилянтната формулировка „Велчо Чанков не се държа добре в полицията...” В замяна на това Чанков се държи „добре” в Държавна сигурност, а по-късно се завръща от небезизвестната школа в Москва завършен чекист с „хладен ум и... мразовито сърце”, та става един от следователите на Трайчо Костов. Година-две преди да умре 54-годишен (от инфаркт) имаше вид на каещ се човек. Чували са го да кава: „Големи грехове имам аз”.

След идентификацията

Бившият агент бива разпознат и от други хора. За работещите в царевската милиция вече няма никакво съмнение кой е другарят „Станко”. А как реагират Димов, Чанков и други началници от областта?

Близко е до ума, че онези, които в името на светлото бъдеще избиха сами през зимата на 1944г. немалко от другарите си антонивановци, а в течение на десетилетия по-сетне демонстрираха непримирима омраза към врага, би трябвало веднага да дръпнат за реверите полицейския злодей и както не се церемоняха в онези години – да му светят маслото за нула време. Още повече че обзет от изобличителна страст една сутрин околийският управител в Царево Тинко Чифчиев осъмва при Димитър Димов. Неприятно изненадан от разкритието Димов свъсил вежди и сърдито отсякъл: „Слушай Тинко. Оттук като станеш, връщаш се обратно. И по този въпрос никому нито дума повече!”

Ще замълчи и Тинко пък и кой да е щом види как в ония дни на пристанището в Царево се разхождат подръка и разговарят свойски другарят „Станко” и баш началникът на ДС в Бургас Велчо Чанков.

И така, вместо възмездие другарите Димов и Чанков настояват пред тогавашното Министерство на вътрешните работи другарят Станко по целесъобразност и негова лична молба да бъде преместен на работа другаде.

На нова служба

Това „другаде” е тихото родопско градче Девин. Там в позакъснял романтичен пристъп бившият бой-скаут се жени (макар че е женен официално за друга жена) за последвалата го в Девин царевска девойка Анка Петрова, но под името Станко Илиев. Ала и това не му помага да надмогне всекидневния ужас от двойнственото му съществуване. В Девин този мъж с чаплиновски мустаци, вечно нахлупен каскет и черни очила се пропива и буквално го изпъждат от милицията. Тогава другарят „Станко” се завръща без да пита бургаските си покровители, в царевския дом на жена си. Бързо научават в Бургас и го викат в ДС. Нейният заместник-началник Радко Миланов го описва като един напълно пропаднал човек с

нечисти дрехи, скъсани обувки и хлътнали очи на последен пияница…

Финалът

Вече всички са наясно кой е Станчо Илиев. „Бяхме в голямо затруднение какво да го правим, как да се избавим от него – разказва по-късно зам.-началникът на бургаската ДС Миланов. Велчо Чанков предложи и решихме да го изпратим временно на работа в Малко Търново, а после да решаваме какво какво по-нататък”.

Поредният реверанс към другаря „Станко”. Играта е взела да става опасна и особено се тревожел Велчо Чанков. Подир месец време Велчо Чанков отива в Малко Търново и разкрива на местния милиционерски началник Петър Танев истината за другаря „Станко”. Истината, но Бог знае колко от нея.

Годината е 1947. Развръзката настъпва. Под предлог някаква секретна среща Желю бива изведен в гората край Малко Търново от Велчо Чанков, Радко Миланов, Петър Танев и още двама служители. Екват изстрели и този път с бившия бой-скаут наистина е свършено.

Червените митове умират

Един полицейски агент е отървал кожата си, издадени са му два фалшиви смъртни акта, изведен е или пуснат от затвора, издигнат е в ранг шеф на Държавна сигурност. Защо непременно шеф на Държавна сигурност? Залогът очевидно е много голям. Каква е ролята в тази трагикомедия на крупния комунистически функционер Димитър Димов - „любимеца на ямболската работническа класа”? Съдбата на своя приятел и съратник Велчо Чанков ли е откупвал или собствените си грехове? Или греховете на цяло комунистическо формирование, на цяла организация? Нейният бъдещ престиж, легендата за „героичното” минало на „нашта героична партия”? Какви ли страшни козове е държал в ръцете си бившият бой-скаут?

 

И Димов, и Чанков са отдавна мъртви, за да ни разкажат. Може би други ще го сторят. А червените митове умират като есенни листа.

Георги Вл. ПОПОВ

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев