Община Сливен

Писмо до „Седмица”: Размисли на глас

Инвалиди
29.01.2010 / 09:56

Днес, е повратен момент за мен. Малко огорчен и малко облекчен. Размислих се по конкретен повод за политическото номадство – това да минаваш от партия в партия. Чудех се как ли трябва да се нарича преминаването от съюз на хора с увреждания в съюз на хора с увреждания. В България има достатъчно съюзи. Човек докато ги обиколи може един човешки живот да не му стигне. Започнах да се чудя кое е първото „кокошката или яйцето”. Съюзът ли е първо или преследването на целите за извоюване на правата ни. Някои ще кажат че е Съюзът други Целите. Предпо

гам че аз навремето съм избрал целите.

Бях млад и мислех че ако човек достатъчно силно иска да промени съдбата си, че ще трябва да се бори. И вероятно бях прав и вероятно съм прав и сега. Напуснах ССБ – съюза на слепите в България и с гордо вдигната глава подадох молба в СИБ – съюза на инвалидите в България. Доста години беше така и лошо не съм видял. Но така до като реших че освен да съм някакъв „член” е хубаво да съм и човек който дава идеи и предлага решения. Хареса ми мотивацията и борбеният дух на ЦПИ – центъра за психологически изследвания. Започнах борба с вятърните мелници. И ударите не закъсняха. На война като на война. С позволени и непозволени средства. С клевети и неистини. Явно и тайно. Някой управник не хареса това че аз изкам достъпна среда за всички, достъпност до транспорт, достъпност до културни ценности и изобщо интеграцията на хората с увреждания.

Днес ми бе категорично отказана правото да си платя членският внос в СИБ, защото противоречало на устава им т.е. бил съм член на ЦПИ. Моите доводи явно не значат нищо.

Според мен двете организации са коренно различни като философия. Едните са „организации на хора с увреждания”, а другите са „организации за хора с увреждания”. Имат различни цели и ръководства, изповядват колкото сходна толкова и противоположна философия. Но явно не съм удобен. Не вярвам моят случай да е единствен. Няма значение градът. Няма значение човека или какво значение има казуса. Керванът си върви кучетата си лаят. Тази мъдра поговорка е много вярна.

Много от нас в тази мрежа се опитваме да променим съдбата си и мисленето на управляващите, а те не искат. И ги разбирам защо. Никой не иска да му развалят рахатлъка. Може би за това съюзите и техните ръководители ще управляват несменяемо, а може би вечно. Според моите виждания човек се изхабява след 8 години управление и не може да даде повече от това което е дал. За това в страните с развита демокрация има ограничение за броя на мандатите.

Трябва да се промени духа и буквата на закона за хората с увреждания. На нас да се гледа не като достойни за съжаление, а като хора не по-различни от всички останали, но ощетени от съдбата. Аз смятам /това е мое лично мнение и казано всичко до тук/, че ние хората с увреждане сме можещи, знаещи и способни хора. Факта че сме се обединили в национална мрежа, която е надпартийна, неправителствена, мрежа на свободно сдружени хора без оглед на – раса, религия, етническа принадлежност. Този факт показва че сме узряли и проумяли че обединението прави силата. Сега гласът ни е шепот, но се надявам да стане вик. И след време да разказваме на внуците си за „тъмните времена”, когато хората бяха изолирани в домовете си и забравени от обществото. Сещам се в този ред на мисли за онази приказка в която се разказва за царят който избивал старците защото нямало голяма полза от тях, а един поданик скрил възрастният си баща...

Вероятно съм прав да мисля, че не съюзът а целите са важни и няма да скърбя за СИБ. Предполагам че и те няма да скърбят за мен. Това че не ме искат в редиците си може и да е за добро.

Борете се за правото да съществувате, аз не съм се отказал!

 

 

Атанас Митев

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев