Община Сливен

Хубава работа, ама брюкселска

Веселина Седларска
25.01.2010 / 10:02

В напразно търсене на още един народ, който има израз за хубава работа, ама…

 

Веселина Седларска

 

Когато се чудя каква е разликата между „Хубава работа, ама българска” и „Хубава работа, ама циганска” най-добре е да попитам Стела. Тогава дебатът ще протече, така да се каже, в междукултурен контекст – аз българка, Стела е ромка от Сливен, че и ромски лидер. Иначе цялата разлика между Стела и мен се свежда до това, че аз не съм лидер. Както е редно, бях се консултирала предварително с няколко евроексперти. Унгарец, словак и чех. Казаха, че нямали такъв израз „Хубава работа, ама циганска”. Нямали обаче и израз „Хубава работа, ама унгарска”. Същото – за словашка и чешка, даже и за чехословашка. Като всички останали евроконсултанти, не бяха от особена полза. А се замислих напоследък за тази разлика заради това, което се случи с Румяна Желева. Помниш ли случая „Мария”, пита Стела. Много лукаво пита. Налага се да ви разкажа за Мария.

Първото, което трябва да се каже за Мария, е, че едва ли сте срещали по-неприятен човек. Толкова много неможене и амбиция на едно място рядко се събират. Ръководеше една ромска фондация и разплакваше десетина други. Стела беше една от многобройните й жертви. Мария беше неизтощима в устрема си да обижда, да клепа, да прави скандали, да интригантства. Мисля, че поговорката, според която лудият няма умора, беше измислена за нея.

Всичко това се случваше преди няколко години, когато международни донори разтваряха едни чекмеджета с пари и ромските организации се надпреварваха с проекти за тях. Стела може да разработва проекти, Мария не можеше. Мария така и никога не бе допусната до никое чекмедже, предложенията й получаваха ниски оценки. Беше ниско конкурентна, но високо агресивна. Провалите й даваха нови сили да се бори с всички допуснати до парите, при които иначе поработваше междувременно. Искаше срещи с донорите, съобщаваше им под секрет колко корумпирани са хората, на които дават парите си. „Аз съм ги давала на прокурора” – доверяваше им като доказателство. И какво каза прокурорът, питаха донорите. „Нищо не стана, прекрати проверката” – пъшкаше разочаровано Мария. Оооо - казваха донорите и не разбираха – в такъв случай откъде знаете, че са корумпирани, щом не се е намерило основание за проверка? „Знам. Те ви представят фактури, че хранят участниците в семинари в скъпи ресторанти, а всъщност ги хранят със сандвичи с ей такива тънко нарязани саламчета, направо прозрачни” – онагледяваше с пръсти Мария. Но вие откъде знаете? – чудеха се донорите. „Знам, защото аз режех салама.” Нямаше да съм наясно с подробностите от този разговор, ако не се беше случило да го превеждам. Чуждестранните донори съвсем се втрещяваха от българските проектни потайности и не взимаха никакви мерки. Мария заплашваше, че ще отнесе случая в ООН. ООН-то й беше нещо като последен коз, имала директен достъп до централата на организацията, казваше решително като поанта на всеки скандал.

По едно време Мария заряза поминъка с проектите. Разбра се, че заминала в някаква западна страна да си търси късмета. На ромския терен настъпи миролюбива тишина. Но един ден… Телефонът на Стела звъннал, любезно й съобщили, че я търсят от белгийското консулство. Обръщали се към нея като към известен ромски лидер. Молбата им била да потвърди или отрече информация, която ще й съобщят. Мария, ромска активистка от града на Стела, кандидатствала за убежище в Белгия с аргумент, че в родния си град е репресирана на етнически признак. Та това обстоятелство Стела трябвало да отрече или…

„Потвърждавам – казала Стела, - репресирана е редовно. На етнически признак и много редовно.” Благодарили й за съдействието и затворили. После се разбра, че звънили и на друг ромски лидер, същият онзи с тънките саламчета върху сандвичите. Той също потвърдил – Мария е репресирана, сегрегирана и расово дискриминирана най-постоянно. Така Мария остана в Белгия, България още не беше член на ЕС. И тя там добре, и ромските й колеги тук не зле. Мир и любов! И сега Стела ме пита по повод на Румяна Желева дали си спомням за Мария, а очите й най-лукаво подпитват още ли се чудя каква е разликата между „Хубава работа, ама циганска” и „Хубава работа, ама българска.”

Точно в този случай разликата е ясна – това е разликата във веруюто на Нане, че не е важно на него да му е добре, а на Вуте да му е зле, и веруюто на Манго, че най-важно е на него да му е добре, а другият…, какво значение има другият. Но и приликата в двата случая е ясна и тя е, че и в случая „Мария”, и случая „Румяна Желева” има лъжа. Макар че българите и ромите лъжем различно. Представям си лицето на Стела, докато е казвала, че Мария е редовно репресирана в родния си град, и лицето на Румяна Желева, докато казваше – за по-убедително или поради езикови затруднения няколко пъти едно след друго, - че не е собственик на въпросната компания. Стела се е кискала вътрешно, очите й са светкали, душата й е танцувала, а кракът и ръката й са тактували, само гласът й равно е потвърждавал една удобна лъжа. Ромите лъжат артистично. Те влизат в роля. Правят го точно като артистите, подпомагат се с жест, за да преминат в самоличността на лъжещия – почесват се, облизват устни, поемат артистично дъх, отмерват пауза и отиграват лъжата. Малко отклонение: В деня, в който със Стела водихме този разговор, имиграционната служба на Финландия публикува доклад, в който се съобщава, че през втората половина на 2009 година убежище във Финландия са потърсили 361 иракчани, 623 сомалийци и 708 българи. 708-те „българи” си ги представям много добре, но не мога да си представя как деловите финландци реагират на такова количество артистичност, което представя положението в България по-тежко, отколкото в Сомалия и Ирак, взети заедно.

Българите не лъжем като ромите, ние си вярваме. Когато лъжем, ние сме искрени. Така изживяваме неистината, че за нас тя изглежда истина. За другите – лъжа, за нас – истина. Ние лъжем драматично. Нито за миг не се чувстваме виновни, виновен е този, който не ни вярва. За да го убедим, започваме да си вярваме още повече и да ставаме още по-драматични, което иначе казано означава, че лъжата ни междувременно се разраства, въвлича все повече хора и чувства, докато накрая наистина започва да звучи като истина, поне за население на запад от Виена.

Докато работел за радио „Гласът на Америка” писателят-дисидент Атанас Славов бил помолен от ЦРУ да изнесе пред служителите им няколко лекции за българската култура, история, народопсихология. На една от лекциите присъствала видна експертка по изясняване на истината с детектор на лъжата. Дама със солидна теоретична подготовка и много опит. Малко въпроси имало, на които нямала отговор. Но един от тях бил: „Г-н Славов, с какво ще обясните факта, че българите са единствените, които могат да излъжат детектора на лъжата? Казвам факт, установен и проверен в личен опит, макар и да не мога по никакъв начин да си го обясня – те лъжат без да им трепне окото. Уверявам ви, детекторът на лъжата не може да хваща български лъжи.” Тя така си и останала с чуденето, Атанас Славов й казал, че нямал представа защо българската лъжа е непобедима. Излъгал я, разбира се. Атанас много добре знае, но има принцип против българите да говори само в България.

Между многото неща, които върши, Стела отговаря и за танцов състав. Събира момичета и момчета от махалите и си измисля нов жанр, в който кръстосва кючека с всички възможни стилове, докато забърка някакъв огнен коктейл. Подозирам, че е казала на хлапетата „вижте сега, ще правим една хубава работа, ама нито циганска, нито българска, а просто хубава работа”, което иначе означава, че ги побърква от репетиции. Балатумът на репетиционната може и да не издържа, но хлапетата издържат, защото шефката е казала, че трябва да изтъркат още няколко балатума, докато станат за сцена. Странният страничен ефект е, че танцьорите си подобряват успеха в училище. Няма друго обяснение, освен това, че покрай танците за първи път тези деца разбират, че добрите резултати се постигат с труд.

Румяна Желева не го разбра. Ако тя беше подходила към изслушването си в Брюксел като към румба, щеше да се представи добре като във „ВИП данс”. Какво е нужно за една перфектна румба: продуцент, партньор, много работа, учене, внимателно вслушване в партньора-професионалист, репетиране, усвояване на нови умения, никакво подценяване на изпитанието, трениране на уменията, пак репетиране, предвиждане на трудни ситуации и психическа подготовка за тях, втори вариант на сгафен първи вариант, пълна отдаденост, комбинация от усмивка и концентрация… Е, същите неща са нужни и за добро представяне в Брюксел. Представям си как Стела крещи на хлапетата: „Танцуването е работа, работа, то не е да се кълчиш насам-натам” и ми идва да кресна „Интервюто за работа е работа, работа, то не е дърдорене като при Цветанка Ризова.”

Ето така вървят нашите дебати на тема каква е разликата между хубавата, ама циганска или българска работа, този път усложнени и от предварително добре забъркания терен в Брюксел. Как да избереш подходящ комисар в собствената си страна, като не знаеш какъв ще бъде ресорът му? Ония там в Брюксел за работата ли търсят човек, или за човека работа? Защо Барозу не разпредели първо ресорите, за да си потърсим тук подготвен по темата човек? Такива неща се питаме със Стела и единственият ни отговор е „Хубава работа, ама брюкселска”, с което нашият дебат не се приближи към успешен край, но затова пък увеличи обхвата си – континентално и регионално. Защото, освен всичко останало, Стела е и общински съветник и много добре знае ситуациите, в които се налага да се казва „хубава работа, ама сливенска”.

Всичко това нямаше да си струва споделянето, ако някои хора не си мислеха, че представянето на Румяна Желева на интервюто й за работа е било някакъв извънреден, необичаен, изключителен резил. Не, беше си съвсем обичаен, традиционен и в реда на нещата резил. Най-обикновен нашенски, български позор. Целият ни живот е низ от точно такива редови, делнични, обичайни позорища. Толкова сме свикнали с тях, че ни избоде очите едва когато го видяхме на сцена, в която е втренчена цяла Европа. В останалите случаи само и просто въздъхваме, че е хубава работа, ама българска…Ще продължавам да разпитвам, все се надявам, че поне още един народ има подобен израз. Или наистина сме уникални – като при препитване на комисарит

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев