Община Сливен

Жив ли е бил той, жив ли?

Веселина Седларска
18.01.2010 / 10:32

Българските герои или нямат гроб, или имат по няколко.

Защо Ботев не е написал балада за Панайот Хитов, а за Хаджи Димитър? Подвигът на двамата войводи е съизмерим. Защо за Хаджи Димитър има над 140 народни песни, а Панайот Хитов се споменава в десетина? Защото Хаджи Димитър е загинал, а Панайот Хитов е оживял. Да влезеш в историята през смъртта е геройство. Да се опиташ да влезеш в историята откъм гробищата е нещо съвсем различно.

Според официалната историография Хаджи Димитър е загинал в неравно сражение (около 35 четници срещу 700 души турска войска) на 18 юли 1868 г. на връх Бузлуджа. Вестник „Courier d’Orient” описва битката: "И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори да последната минута с една енергия достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук.”

По подобен начин сражението е описано и в спомените на оцелелия участник Христо Македонски: “ Не мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина крачки от нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защищава, но падна убит„. Такава е версията и на Захари Стоянов. И на вестник „Дунав” от 8 март 1870 г.: „По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасът, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на Хаджи Димитър познат, по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.” Един от другарите на Хаджията, Кръстьо Минков, видял след битката в Търново главата на войводата, побита на кол. Може и да ни се иска смъртта на красивите да е по-красива, но тя е била такава.

Поезията и фолклорното съзнание обаче поправят тази грешка. Жив е той, жив е – сред загрижени самодиви в бяла премяна и тъжни песни на жътварки робини. Гениалният Ботев. Освен да загине, за героя е важно след това да е загадъчно жив, да обикаля Балкана, да се явява на нищо неподозиращи селяни, конят му да се мярка между дърветата, сабята му да блесва и да ослепява очите. Крали Марко, Вълчан войвода, цар Иван Шишман, Левски – всички те са заподозрени в живот след смъртта. Хаджи Димитър – също. В последните дни версията се оповестява по-енергично и по-гласовито, отколкото през последните 130 години.

Повод за това е книгата „Кадрафил – върхът на безсмъртието”, Академично издателство на ВУ „Земеделски колеж”, Пловдив, 2009. В нея се разказва това, в което селяните от Свежен искат от 130 години да убедят останалите. Не, няма грешка в изчисленията. Хаджи Димитър е загинал преди 140 години, но версията е отпреди 130, тя се появява във времето след Освобождението, когато вече свободно е можело да се говори на тези теми и когато започва голямата надпревара кой колко голям принос има в освободителните борби.

Накратко версията на село Свежен звучи така: след като е бил ранен на Бузлуджа, Хаджи Димитър е пренесен с носилка на 30 км до връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, където след месец умира от раните си. Какво значение има дали войводата е издъхнал през юли или през август, на Бузлуджа или 30 км по на юг, ще кажете. Версията е конструирана около нещо по-важно – какво се е случвало през този един месец. Ето какво. През лятото на 1868 г. говедарите Паско и Христо от село Аджар /сега Свежен/ срещнали двама четника, които носели на носилка тежко ранен, зовели го Хаджи Димитър. Говедарите дали храна на тримата, след което съобщили на първенците в селото. Те от своя страна наредили на селяните да хранят ранения и двамата му другари. Цял месец хората от Аджар и съседното Мраченик носели храна на тримата, никой не продумал, никой не занесъл на турците. Налага се да напомним, че това се случва във време, когато за издаването на четник се плаща награда. Предател в Аджар обаче не се намерил, нито в Мраченик. Дотук с героичния стил, версията продължава в готически. Една сутрин говедарите намерили войводата мъртъв. Кожата на ръцете му била одрана, за да не личат татуираните инициали. Трупът бил допълнително обезобразен, за да не се познае дали е тяло на християнин или мюсюлманин. Другарите на Хаджията били изчезнали. Защо не са почакали ятаците си? Защо не са погребали своя войвода, а са го драли и рязали, преданието не обяснява. Впрочем обяснява: направили го, за да предпазят селото, в случай че турците намерят трупа. Турците е нямало да намерят трупа, ако е бил погребан, но това е друга тема. Засега всичко трябва да е като в народна песен – селото не предава ранения, макар това да застрашава живота им, другарите на ранения опазват селото, макар това да им струва да обезобразят мъртвия си войвода. А то прилича на народна песен, защото е точно такова.

Хайде да се опитаме да си представим село Аджар в лето 1868-мо. Хората там не биха могли да знаят много за Хаджи Димитър. По това време той не е бил известен дори в родния си Сливен /защото го е напуснал през 1861-та, а дотогава е бил пращан от баща си да работи в селата по поречието на Тунджа, за да е надалеч от турски очи/, камо ли в Аджар. Не е имало новини по онова време, не е съобщено в праймтайм, че четата е преминала Дунав и се движи от бой на бой по билото на Стара планина. Името Хаджи Димитър не би могло да говори нищо на разположеното по средата на нищото село Аджар. Да не говорим, че в четата е имало още един Хаджи Димитър – с фамилия Хаджиатанасов, от Тулча, с година по-малък от войводата, с неизвестна съдба след сражението на Бузлуджа .

Дванайсет години по-късно обаче, две години след Освобождението, името Хаджи Димитър вече значи много. Тогава за първи път, на 11 ноември 1880 година, в. „Марица” оповестява тази версия, съобщавайки, че костите на войводата са пренесени от планинския гроб в селото, опелото извършил Гервасий. Новината стига до майката на Хаджи Димитър. Баба Маринка тръгва към Аджар да прибере костните останки на сина си. Снегът я спрял в село Домлян. За костите отива неин пълномощник. Когато ги видяла, тя…

Тук версията се разклонява на две. Според свеженци баба Маринка погледнала черепа и казала, че да, това е нейният син, познала го по липсващия зъб. Кой е бил свидетел на тази страшна среща, не се казва. В Сливен обаче има друга версия и нейният носител е известен – не само по име, но и със славата си на производител на оръжие, Асен Макасчиев. Неговият баща Георги, който бил близък до семейството на войводата, разказвал точно обратното. Като дете Хаджи Димитър загубил зъб при сбиване за едно куче с по-голямо момче. Точно защото в черепа не липсвал този зъб баба Маринка казала, че това не е синът й, но все ще е някой четник, затова донесла останките в Сливен и ги погребала в църквата „Св. Никола”. Знак не бил поставен. Години по-късно, когато баба Маринка вече не била жива и в Сливен пристига като митрополит същият оня Гервасий, бил поставен надгробен паметник с името на Хаджията. Майката обаче вярвала, че синът й е загинал на Бузлуджа, затова през 1884 и 1885 година посещава тържествата на върха и слуша речите, в които се говори как на това място е оставил костите си Хаджи Димитър.

През 1935 г. в Сливен се открива паметник на войводата. По настояване и на Сливен, и на Свежен, БАН дава мнението си за спора. Комисия, начело с акад. Никола Начов се произнася: „Академията няма основание да подкрепи мнението, че раненият на Бузлуджа е бил носен 30 км до Кадрафил, където починал.” С огромно съжаление сливенци не поставят пренесените останки в костницата на паметника. Още веднъж, през 1954 г., когато се подготвя за паметник къщата на войводата, сливенци молят БАН да преразгледа въпроса. Академията отново отговаря: костите в Сливен не са на Хаджи Димитър, уместно е да бъдат погребани в двора на къщата като останки на неизвестен четник. Така и става. Години по-късно, при реконструкция на музея костите са извадени и сега се съхраняват в Регионалния исторически музей. След шума, вдигнат от новоиздадената книга и предаванията на доц. Пламен Павлов по телевизия „Скат”, областният управител на Сливен Марин Кавръков смята, че на тези кости трябва да се направи ДНК анализ и да се сравнят с резултатите от мъртъв роднина или жив наследник от рода.

Целият спор щеше да изглежда много по-привлекателен, ако се водеше с една октава по-ниско и с една степен по-аргументирано от страна на свеженци. В интернет изобилстват статии, в които се говори за кощунственото отношение към останките (?) на Хаджи Димитър, сливенските историци са обвинени в инат. В интернет енциклопедията „Уикипедия” вече е написано, че Хаджи Димитър е загинал на връх Кадрафил. По телевизия „Скат” версията се пласира шумно, макар и любителски. В споменатата книга демонстративно е поставен надпис „Документ” върху изрезки от вестникарски публикации, отвлечени спомени и патриотично пожелателно мислене.

Свеженската версия е красива като самото село. Единственият й недостатък е, че не е подкрепена с нито едно доказателство. Тя не умира вече 130 години. Само желанието да се докаже поне с един пример, че българинът може и да не е предател, ли стои зад тази упоритост? Не е ли тя свързана с една друга легенда – за създаването на село Аджар? Разказва се, че когато цар Иван Шишман сгодил сестра си Мара за Мурад – за да получи примирие с турците – тя била отведена от царската стража. Достойните мъже предали българската княгиня на турците край Марино поле. След което нямали очи да се върнат във Велико Търново, срамът за тези храбри и доблестни хора бил по-голям от дома. Затова останали наблизо и създали село Аджар, сега Свежен. Приличат ли селищата на хората? Възможно ли е родилното петно все още да търси легенда, с която да се пречисти? Потребността от героизъм само чрез митотворчество ли се удовлетворява? И защо не е достатъчно, че селото е спасило един четник, непременно ли трябва той да е Войводата? Защо обикновеното, неизвестното име да не тежи колкото името на Хаджи Димитър, когато става дума за живот и смърт? Оказва се, че когато търсиш себе си чрез някой, той наистина трябва да е някой, а не кой да е.

Историята е несправедлива, когато става дума за имена. Баба Тонка е известна на всеки, баба Маринка – никому. Макар че тя е дала двама сина участници в Критското въстание, двама са загинали през 1868 г. – Войводата и четника Тодор, двама са били по занданите, петима от внуците й се посвещават на борбите за Македония, двама намират смъртта в македонското освободително движение.

А историите за предателства никога не са така еднозначни. Да вземем за пример – доказан, а не съчинен, - смъртта на брата на Хаджи Димитър, Тодор. Той бил ранен тежко преди да стигнат Бузлуджа. Войводата решил да го остави в село Дебел дял – да се грижат за него или да го погребат. Сцената била страшна, разказва Христо Македонски. Войводата дал златни грошове на човека, в чийто дом го оставил, Петър Бурунсузина. Тръгнала четата и Бурунсузина изтичал при пашата да предаде Тодор – за наградата. Дори пашата се отвратил от него, заплюл го и не му дал пари. След време, племенникът на Хаджи Димитър, македонският войвода Кръстю Асенов отишъл в селото да убие Бурунсузина. Попитал за него и разбрал, че никой в селото от години не говорел с него. Живеел някъде накрая, някъде извън, като скот. Намерил го Кръстю Асенов, но не го убил. Видял една човешка развалина, в която не могъл да пусне куршум. Просто го заплюл.

Гробът на Тодор е край село Дебели дял. Може би той трябва да бъде разровен, тъй като гробовете на останалите от семейството са неизвестни, за да се сравни ДНК анализа на неизвестните кости от сандъчето. Защо се прави това, какъв проблем се решава, след като няма проблем? Какво възвишено има в това да докажеш, че ти не си предател за сметка, на това, че ще обвиниш Хаджи Димитър в предателство – той самият би нарекъл така напускането на четата, опита за спасяване. Войводата не би могъл, още дишащ, дори и ранен да изостави своята чета – който знае наистина много за него, е сигурен в това. Само часове преди битката на Бузлуджа той се е скарал на двамина, че изяли парче хляб, без да го поделят с четата. Този ли човек ще се подпре на нечие рамо и ще тръгне да се спасява, докато четата се бие? Какво дребно и гладно нещо в себе си искаме да нахраним с това ровене в костите?

И слънцето спряно, сърдито пече.

 

Още снимки от новината

Хаджи Димитър
Мигове от откриването на паметника през 1935 година

 

 
 

Copyright © 2008-2017 Агенция "СЕДМИЦА" - Сливен | RSS емисия | Статистика | Статистика

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев